Старецът се засмя.
— Щеше да станеш добър андрофрансин, момко.
Войникът се засмя.
— Сигурно. Докато останалите момчета си играеха на война, аз копаех в храсталаците зад фермата ни, търсех артефакти.
— И аз правех така като дете. А сега копая гробове.
Войникът избута кожения шлем и разтърка късата си руса коса.
— Ще изпълня заповедите — заяви той, връщайки се на предния въпрос. — Желанието няма нищо общо.
Петронус усети внезапна симпатия към младежа и посегна да го потупа по рамото му.
— Да, обикновено е така.
Сетне пое отново на север. Луната още се виждаше, макар да не беше пълна. Хвърляше бледа светлина към източните хълмове, отвъд реката и горите на север.
Разбира се, че е било само сън. Въпреки възпитанието му франсинският разум казваше, че сънищата са дело на подсъзнанието. Парченца от истини и лъжи, които трябва да подредим, докато телата ни спят.
Но защо Неб бе сънувал блатния крал?
Остана с войника, докато не се появи смяната — един от собствените му хора. Поговори със сънения търговец няколко минути и понечи да се върне и да поспи около час, преди слънцето да изгрее и да се върнат на работа.
След като второто лято свършеше, щяха да завалят дъждовете. А след това и снеговете. Нямаха нужда от допълнителни усложнения, стигаше и смяната на сезоните.
Беше на половината път до лагера, когато чу вик зад себе си. Петронус спря и се обърна. Тръгна бързо по изгорената земя и пепелта захрущя под краката му.
Когато стигна до постовия, лагерът беше вдигнат под трета тревога. Същият лейтенант, който ги бе посрещнал и бе оставен от Сетберт да ги наглежда, го чакаше там.
Тримата мъже стояха и се взираха на север.
В първия миг на Петронус му се стори, че самата гора се движи към тях. Клоните се мърдаха на приглушената светлина на луната, която залязваше зад хълмовете.
Едно парче се откъсна от голямата маса и се приближи към тях. Конна формация, обградила по-едър кон в центъра си. От нея се разнесе глас, подсилен от магия, за да се чува през реката.
— Аз съм блатният крал — произнесе гласът на архаичен уимски, познат на малцина в днешно време. Но Петронус го разпозна мигновено. — Тези, които воюват с горянския крал, воюват и с мен.
Стражът и лейтенантът се обърнаха едновременно към Петронус и в очите им имаше страх и изненада. Той също ги изгледа и се извърна към конниците и пехотинците зад тях.
Зачуди се какво ли още е сънувал Неб и едновременно с това се запита дали изобщо би искал да знае.
>> Джин Ли Там
Джин Ли Там се измъкна от тъмната стая, притискайки дрехите към голото си тяло. Знаеше, че Рудолфо се преструва на заспал, за да й спести неудобството на следващата сутрин.
Затвори вратата на спалнята зад себе си и се огледа. Исаак стоеше до камината и гореше бележките една по една, според инструкциите на Рудолфо.
— Свърши ли? — попита тя.
Той кимна и я погледна.
— Консумирахте ли годежа си?
Джин се засмя на прямия въпрос.
— Да.
— Дано първородното ви дете е силно и решително и да донесе на Новата земя милост и разсъдък. — Цитатът бе от една от по-нисшите благословии на П'Андро Уим.
Думите му я изненадаха. Беше взела прахове за тази цел, разбира се. Годежът бе едно нещо, а майчинството, съвсем друго. Все пак, ако намеренията на баща й оцелееха и при сегашните събития, щеше да извърви и този път.
— Благодаря, Исаак.
Облече се бързо и се приведе в приличен вид, макар и не напълно. Беше важно хората да видят, че новият съюз е циментиран. Беше сигурна, че капитанът на папата ще я огледа.
Рудолфо отново я бе изненадал. В началото се чудеше дали твърденията на Сетберт са верни, но по средата на вечерята вече бе сигурна, че надзорникът греши. Между масата и леглото бе стигнала до заключението, че горянският крал е доста умел и в обществените, и в личните дела.
Той го потвърди, когато се преместиха в спалнята. При това цели три пъти.
Джин беше подходила със същата решителност и сдържаност, както и всеки предишен път, даваше от себе си само това, което баща й и обичаите изискваха. Но Рудолфо я беше спечелил със страст и нежност. Ръцете му се движеха по тялото й и отправяха по кожата съобщения, които я бяха обезоръжили, и това сега я тревожеше.
Не, самите съобщения не бяха тревожни. Нейната реакция обаче беше.
И последния път, само преди час, всички думи, произнесени с езика и ръцете му, достигнаха до неочаквана и могъща кулминация.