— Слуховете ще преминат — каза Петронус.
— Аха. Но ако нещо не се промени, истината може да бъде погребана.
Да, Петронус го осъзнаваше ясно. Рудолфо беше изтеглил Скитащата армия в защитна позиция. Сетберт и Непоколебим контролираха комуникациите към останалия свят, защото бяха единствените овластени, говорещи за кризата. Но Влад Ли Там контролираше остатъка от андрофрансинските финанси и старата лисица бе използвала тайната на Петронус, за да забави източването им и да усложни положението на Сетберт.
„Хвърли светлината на познанието върху греховете на миналото, за да си нащрек за бъдещето“, казваше Дванайсетото евангелие на П'Андро Уим. Истината бе най-безопасният път.
Но колко точно светлина и колко истина?
Какво щеше да стори Уим в тази ситуация? Разбира се, древният основател на ордена не разбираше нищо от папи, корони и пръстени. Той беше учен книжовник, вдигнал юмрук срещу кралете магове, и когато това бе сринало света, бе помогнал да се изкопае каквото може от пепелищата.
— Ами блатният крал? — попита Петронус, но без да вложи сърце във въпроса. Сърцето му потъваше бързо, като черепи в река, и старецът се чудеше кога ще удари дъното.
Грегорик се надигна от мястото, където клечеше. Петронус по-скоро усети движението му, отколкото го видя.
— Опитах да преговарям с него. Но той настоява да говори само с Рудолфо.
— Не осъзнава ли, че Рудолфо ще е затворен от Непоколебим поне за известно време?
— Осъзнава. Един от капитаните му казал на моя съгледвач, че кралят видял насън как Рудолфо се завръща при нас. Щяло да стане съвсем скоро.
Блатен мистицизъм. В този миг сякаш парцаливият крал чу името си и гласът му отново отекна на уимски език. Отново бе време за нощна проповед, укори и предупреждения, заплахи и обещания.
— Време е да продължа с обиколката — каза Грегорик. — Очакваме, че блатните ще ударят кралицата на Пилос призори. Ще създадем малко проблеми за ентролузианците, за да не се притекат на помощ. — Той замълча за миг и Петронус усети, че го оглежда. — Изглеждаш уморен, старче. Не спиш достатъчно. Ако ти паднеш, делото ти ще остане недовършено.
Петронус се надигна от скалата. Краката му се бяха схванали.
— Нали уж искаше да изтегля хората си?
— Да. — Грегорик се засмя кухо и без хумор. — Забрави.
Петронус чу съвсем лек плясък, почти неразличим в падащия дъжд. Щом се увери, че е останал сам, изруга шумно Влад Ли Там.
След това се върна в шатрата си. Надяваше се да поспи, но след последните събития седна до парченцето свещ на малкия сандък, който ползваше за масичка, и внимателно съчини прокламация, която се бе надявал, че няма да напише никога.
> 17.
>> Рудолфо
Рудолфо чоплеше вечерята си, потънал в мисли за предстоящата нощ. Бе облякъл най-тъмните си дрехи. Протегна се и отпусна мускулите си.
Остави кокошката за накрая и когато й дойде редът, я разкъса с пръсти. Извади малката кесийка отвътре и я прибра под салфетката си за всеки случай.
Повтаряше си, че не иска това. Мразеше необходимостта от насилие, но Орив сам си бе виновен. Рудолфо предпочиташе дискретността, особено по отношение на държавните дела. Тазнощните действия нямаше да изглеждат добре нито за него, нито за Деветте горски дома.
Все пак се надяваше, че разкритието на Влад Ли Там за наличието на друг приемник на Уиндвир ще действа в негова полза. Може би светът нямаше да се настрои срещу него.
Рудолфо занесе торбичката в спалнята и прибра малкото си вещи. След това изсипа съдържанието й в дланта си и погледна прахчето с открита неприязън.
Не беше прието един владетел да се омагьосва, дори в най-отчаяните ситуации. Баща му бе настоял да изкара обучение като съгледвач, включително с употребата на магии за невидимост, но също така го бе учил, че ако си върши работата както трябва, никога няма да има нужда от тях. Рудолфо смяташе, че се е провалил лично, щом този път му се налага да ги прилага.
Разпръсна прахчето над петте точки — чело, рамене и ходила. След това се стегна и облиза горчивата субстанция от лявата си длан, усещайки как светът се усуква около него.
Цветовете се завихриха сред експлозия от светлина, която бе толкова ярка, че можеше да различи трохичките по пода през отворената врата на дневната. Звуците също се усилиха и биенето на сърцето му изпълни помещението. Усети първата вълна на прилошаването и се олюля. Горянските съгледвачи бяха привикнали към магиите и телата им бяха приспособени. Можеха да ги ползват с месеци, като изпитват съвсем лек дискомфорт. Но последния път, когато лично той бе опитал прахчетата на речната жена, беше около десетгодишен.