— Баща ми също ще й изпрати писмо — съобщи му Джин. — Тя разчита на клана Ли Там за малкия флот от речни кораби, освен това обслужваме и немалка част от богатството й.
Рудолфо се усмихна.
— Какво ще прави баща ти с градовете-държави?
Тя сви рамене.
— Трудно е да се каже. Сигурна съм, че ще последва този нов папа. Може да възобнови блокадата в рамките на дни.
Рудолфо знаеше, че за две седмици тази железни кораби, приличащи на металните хора, но много по-големи, можеха да нацепят на трески дървените баржи, с които пристигаха попълненията и припасите на Сетберт.
Разговорът им постепенно замря, докато облаците се разчистваха и звездите изгряваха във влажното небе. Съгледвачите се разшаваха из лагера. Някои смазваха тетивите си и се готвеха за стража, други се наместваха по палатките за няколко часа сън. Исаак седеше под едно платнище наблизо, очите му примигваха, а гърдите свистяха, докато изчисляваше.
Поседяха мълчаливо около час, вслушани в шумовете на гората. Вятърът довя лек звук — глас, който се чуваше от голямо разстояние и караше косъмчетата по врата и ръцете на Рудолфо да настръхват. Всички знаеха за военните проповеди на блатния крал. Бяха описани по страниците на изпълнената с насилие история на Познатите земи, но никой не ги бе чувал от петстотин години.
Рудолфо се заслуша и опита да различи думите, но те бяха на древен уимски — език, който почти не познаваше.
Джин се наведе към него.
— Той предсказва в момента. Пленително е!
Рудолфо сбърчи вежди.
— Разбираш ли го?
— Да — отвърна тя. — Малко е мъгляво. Нещо за сънуващото момче и последния завет на П'Андро Уим. За предстоящия съд на Познатите земи заради андрофрансинския грях. — Джин млъкна и Рудолфо се наслади на грациозния врат и силната челюст, когато тя се изви да чуе по-добре. — Горският крал ще… — Тя поклати глава. — Не, не чух. Вятърът го отнесе.
Двамата отново замълчаха и премина още час. Накрая Рудолфо се надигна, пожела лека нощ и пропълзя в малката шатра, която бяха опънали за него.
Легна неподвижно, заслушан в приглушените гласове и вятъра, който си играеше в короните на вечнозелените дървета. Нима до съвсем скоро не се ужасяваше от идеята да стои неподвижно? Нима до съвсем скоро едно легло и една къща му бяха недостатъчни? Прекарваше живота си между деветте имения. Откакто стана на дванайсет и наследи тюрбана на баща си, бе прекарал повече време на седло и в шатра, отколкото в легло под покрив. И обичаше този начин на живот. Но колоната от дим в небето бе разбудила някакъв копнеж у него. Може би беше нещо временно. Франсините щяха да го посъветват да проследи нишката на чувствата си обратно. Това беше тъга, свързана към тъга — днешната мъка, която се свързваше и черпеше сила от вчерашната.
„Губиш светлината си млад!“ Това каза баща му, докато умираше сред кехлибареното поле. Първо брат му, когато беше на пет, после майка му и баща му, когато беше на дванайсет. Унищожението на Уиндвир бе открило и събудило мъката у него, бе разбудило копнеж за дом, какъвто не помнеше да е изпитвал преди.
Рудолфо трепна, когато тя се плъзна под завивката до него. Движеше се тихо, като съгледвач, че даже и по-добре. Сплете ръцете и краката си с неговите и го притисна с целувка по устата. След това прошепна:
— За толкова велик и могъщ генерал не си много дързък.
Рудолфо отвърна на целувката й, смаян как в момента, когато бе закопнял за дом, домът се бе появил и го приветстваше.
>> Петронус
Петронус тъкмо заобикаляше ъгъла на кухненската шатра, когато калната птичка долетя в лагера. Запищя и заподскача, докато той не отвърза съобщението от крачето й. Отвори го и видя уимските руни.
„Внукът ти е наш почетен гост.“
Петронус първо надникна в палатката. След това в каруцата, в кухнята и банята. След като не можа да открие Неб, се обърна към стражите. Но те пазеха по-наблизо заради военните действия, а и се бяха сменили по залез.
Накрая Петронус се върна в лагера и организира издирване. Военната проповед започна, докато обикаляха из града.
По средата на претърсването Петронус спря хората си и ги прати да се приберат. Бележката на блатния крал беше достатъчно ясна. Проумя, че няма да открият момчето. Останалите закретаха назад, а Петронус се обърна на север и загледа гората. Днешната церемония беше съвсем загадъчна. Поредица от предсказания за момче, мъгляви препратки към текстове, за които Петронус бе чувал, но не и виждал. Текстове, каквито дори андрофрансините не бяха виждали през тези две хиляди години. От тях бяха останали само спомени.