Разбираше думите, но не схващаше значението им.
— Той е в лагера на блатния крал — каза Грегорик.
Петронус се обърна към гласа.
— Видя ли го?
— Да — отвърна капитанът. — Видяхме го как хукна с един от техните съгледвачи.
Петронус усети как в него се надига гняв.
— И въпреки това не го спря?
— Не. По множество причини, както сам ще се сетиш.
Да. Намесата щеше да издаде продължаващото присъствие на Деветте гори в Уиндвир. На Петронус не му харесваше, но положението бе такова. Може и да му се струваше, че сам би взел друго решение, но и преди беше попадал в подобни ситуации. Жертви в името на по-висшата кауза. Спомените за изгореното село се върнаха.
— Видя ли лагера им?
— Не съм. — Гласът на Грегорик прозвуча от друго място. — Те са по-добри сред природата от хората на Сетберт. А и явно са ни съюзници.
— Това ме изненадва — отбеляза Петронус.
— И нас. Но до няколко дни нещата ще се изяснят.
Петронус изви вежди в очакване Грегорик да довърши, но той се забави. Когато го стори, се отдалечаваше бързо.
— Ще разпитаме и за твоето момче.
Това донякъде го успокои. Все още усещаше, че вратът и гърбът му са схванати, и размаха ръце, докато се връщаше към лагера.
„Няма какво повече да сториш, старче.“
Докато вървеше, се замисли за думите на съгледвача. Вероятно значеха, че Рудолфо е наблизо и възнамерява да преговаря с блатния крал. Това щеше да е първият случай. Доколкото помнеше, имаше доста кратка, но свирепа война между блатните и Деветте гори. Някъде около четири-пет години преди мнимото му убийство. Иаков бе пленил блатния крал и го бе дал на своите мъчители. След това го бе пуснал и блатните повече не закачаха горяните.
Сега те бяха единствените родственици на Рудолфо, ако не се брои съюзът с Влад Ли Там.
И държаха Неб.
Петронус погледна назад към тъмната линия на дърветата, извисяващи се в небето. Спомените от детството му, когато се боеше от боговете, потиснаха андрофрансинските му мисли. Не се случваше често, но му напомняше колко крехко е човешкото сърце, когато се сблъска с възможна загуба.
Петронус продължи да се моли през целия път до лагера.
>> Неб
Блатните поразиха въображението на Неб.
Той тичаше с всичка сила след съгледвача, приклякаше и се провираше под профучаващите клони. Мъжът беше едър и бърз и не опитваше да се прикрива.
Неб имаше чувството, че е пробягал няколко левги, преди да осъзнае, че гората се е променила. Парцаливите кални шатри бяха покрити с рибарски мрежи с вплетена в тях растителност. Из лагера се разхождаха чорлави мъже и жени, много от тях с празни погледи. Носеха най-различни доспехи и оръжия, отмъкнати през двехилядолетните набези, и вършеха делата си в пълно мълчание.
Водачът на Неб изчезна в началото на лагера. Към него се приближи младо момиче. Беше мръсна като останалите, а косата й бе намазана с пепел и кал. Неб внезапно осъзна, че не става въпрос за липса на хигиена. Блатните сами се боядисваха с кал и сажди по някакви религиозни причини.
Момичето се усмихна. Под спечената кал тя притежаваше грубовата хубост. Беше висока почти колкото него и естественият цвят на косата й може би беше кафяв, като на мишка. Въпреки мръсотията тя я беше събрала назад с червена панделка.
— Блатният крал те призова. — Това не беше въпрос.
— Д-да — заекна Неб.
Момичето направи крачка напред и той усети миризмата й. Беше натрапчива — пушек, следи от сяра, глина и кал. И ябълки. Тя подаде ръка.
— Аз ще те заведа.
Момичето го дръпна нежно и забърза. Докато вървяха, Неб продължи да я оглежда. Носеше различни ботуши и дълга мъжка туника, срязана по нейна мярка. Отдолу имаше риза с дълъг ръкав, с първоначално бял цвят. Прасците й бяха голи и покрити със сива кал. Не се виждаха оръжия.
Блатното момиче го поведе покрай дърветата и палатките, като избягваше мълчаливите войници.
— Защо са толкова тихи? — не можа да се сдържи Неб.
— Вярата ни е такава. По време на война имаме само един глас. Този на краля ни. Затова говорим само когато е крайно наложително.
Неб долови намека и замълча, докато не стигнаха до една малко по-голяма шатра, която опираше в ниско хълмче.
— Блатният крал те очаква — посочи момичето.
Преди Неб да успее да й благодари, тя хукна и изчезна от другата страна на хълма, без да поглежда назад.