>> Петронус
Каруците с даренията на Влад Ли Там пристигнаха в късното утро и Петронус ги посрещна извън лагера, мръщейки се на Там, който се усмихваше от коня си.
— Искам да говоря с предводителя ви — каза Влад Ли Там на стражите, които го спряха.
— Казва се Петрос — отвърна един от мъжете и се огледа.
Петронус пристъпи напред.
— Тук съм.
— Нося ви благоразположението на клана Ли Там и на папата на андрофрансинския орден. Искам да поговорим за работата ви тук.
Петронус стисна зъби.
— С радост ще обсъдя работата ни, лорд Там.
Дребният възрастен мъж се смъкна тежко от седлото заради бронята, която носеше под жълтеникавата си роба.
— Да се поразходим.
Те се отдалечиха от лагера към вчерашния работен участък. Петронус го поведе покрай прясно запълнените дупки, гневът му нарастваше с всяка крачка. Когато се отдалечиха достатъчно, се нахвърли върху Там.
— Каква игра играеш? — извика, без да прикрива гнева си.
Влад Ли Там се усмихна.
— Играта на оцеляването, Петронус. Играта на запазването на светлината. — Очите му се присвиха и усмивката изчезна. — По-скоро ти кажи каква игра играеш. Можеше да си останеш мъртъв. Да си стоиш в залива Калдус. А ето че си тук.
Петронус знаеше, че Там е прав, и поне част от гнева му бе насочена към него самия.
— Трябваше да го видя — каза с тъга. — Да видя какво си причиниха.
— И после трябваше да ги погребеш? — Влад Ли Там не го гълчеше, говореше равнодушно, сякаш отбелязваше някаква истина за душата на Петронус.
Той кимна.
— Да. — Махна с ръка към четирите посоки на света. — Останалите не са подготвени да го сторят. Твърде са заети да се цупят и да се обвиняват. И двамата знаем кой всъщност събори Уиндвир.
Очите на Там проблеснаха.
— Те си го причиниха сами. И двамата знаехме, че ще се случи, още когато почнаха да си играят с неща, с които не бива. Беше само въпрос на време.
Петронус сви юмруци.
— Твърдиш, че кланът Ли Там няма нищо общо с това?
Влад сви рамене.
— Научихме, че градовете-държави се активизират, когато бе открит последният фрагмент. Четирийсет и втората ми дъщеря Джин беше доскоро конкубина на Сетберт. Тя надуши, че се подготвя нещо, но не знаеше какво. И аз бях наясно, че ще се случи някакво събитие. — Той пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Петронус. — Кога и какво не можаха да научат дори най-добрите ми синове и дъщери. — Там се наведе. — Но знам нещо друго. Вестта за откриването на последния фрагмент не изтече от андрофрансините. Те бяха много внимателни.
— Нито от теб?
Влад Ли Там поклати глава.
— Не.
— Но все пак си знаел?
— Да. Преди няколко години ме накараха да прибера нещо много важно и опасно в сейфовете на Ли Там. Говореше се, че папа Интроспект ще разпръсне фрагментите, но тази идея бе зарязана.
Петронус се вгледа в лицето на събеседника си и опита да прецени дали казва истината. Но Влад Ли Там владееше войната на кралицата, както и себе си. Нямаше издайнически движения или пози, нищо, което да го уличи в лъжа. Дори най-доброто андрофрансинско обучение не можеше да пробие тази съвършена маска.
— Трябва да узнаем как Сетберт е открил заклинанието и какво го е подтикнало да действа.
Влад Ли Там поклати глава и се подсмихна.
— Оставаш си андрофрансин докрай.
Петронус кипна. Посочи към запълнените дупки и копачите в центъра на града.
— Един град загина, Влад. Един начин на живот приключи. Малкото останала светлина се пилее. Ако не бяха мехослугите, щеше да е загубена изцяло. Искам да знам защо.
— Всички го искаме, Петронус. Но стратегията диктува първо да спасим каквото е останало. — Влад Ли Там въздъхна и извърна глава, преди отново да го погледне в очите. — Опасявам се, че не бях напълно искрен с теб.
Петронус се намръщи.
— За какво говориш?
Влад бръкна в торбичката си и извади пожълтял свитък, старателно навит и вързан с андрофрансинска лилава панделка. После му го подаде.
Петронус го прочете и пребледня. Прочете го отново, този път по-бавно и вникна в думите. След това вдигна поглед.
— Това се планове за преместване на ордена извън Уиндвир.
Влад кимна.
— С печата на папата.
Умът на Петронус запрепуска.
— Защо им е било да го правят?
— Със защитна цел. Явно са се досещали какво ще се случи.
Петронус се зарови в спомените си, търсейки някаква подсказка, която да има смисъл. Орденът и Великата библиотека се намираха в Уиндвир от две хилядолетия. Те бяха гръбнакът на ентролузианската икономика, същевременно достатъчно далече от градовете-държави, за да са в относителна безопасност.