Непоколебим го изгледа. Гримлис беше набит и здрав, въпреки че беше над седемдесетгодишен. Сивите му коса и брада бяха настръхнали, а парадната униформа бе намачкана. Сребърните й украси сияеха ярко на светлината от лампата. Служеше на светлината още преди Орив да се роди и през последните години се занимаваше с подбор на новобранци и ескортиране на висши особи. Точно той бе довел кервана на Орив в двореца, сякаш преди толкова време.
— Имаме нова птица от Сетберт — съобщи Гримлис и подаде навитата бележка.
Орив я разгъна и зачете бързо.
— Рудолфо е в Уиндвир, но без Скитащата армия. — Той се усмихна. — Може би това е добре за нас.
Гримлис не каза нищо, но Орив долови многозначителния му поглед.
— Какво? — настоя папата.
— Бих се тревожил повече къде е оръжието, а не къде е Рудолфо.
— Той е механичен — отвърна Непоколебим. — Казах ти, мехослугата е безопасен. Знаеш, че не могат да лъжат. Те са машини. Всичките им знания, умения и способности са записани на малки метални пластини в главите им.
Гримлис изсумтя.
— Простете, ваше светейшество, че не споделям вярата ви в думите му. Той разруши града. Извърши геноцид от огромен калибър. Повече от двеста хиляди жертви, заедно с най-голямото хранилище на познание и артефакти в Новия свят. Съмнявам се, че лъжата е някаква пречка при подобно злодеяние. — Генералът смекчи тона си. — Ако командите му могат да се подменят, така че да изрече заклинанието, нищо не пречи и да го накарат да лъже.
Орив въздъхна. Разбираше, че генералът е прав. Но мисълта, че толкова много неща можеха да се объркат фатално, го притесняваше.
Защо? Това беше въпросът, който важеше за всичко в последно време. Защо бе паднал Уиндвир? Защо Орив бе пощаден? Защо скритият претендент изпращаше прокламации, без да се провъзгласи и да позволи проверка от останките на ордена? Защо горянският крал бе дошъл чак тук да се предаде по своя воля само за да избяга, щом се появи мълвата за претендента?
Въпроси. Само въпроси.
— Аз съм папата на въпросите — промълви тихо. Гримлис повдигна вежди и Орив махна с ръка. — Нищо.
— Може да няма отговори, ваше светейшество — каза Гримлис. — Ще ми простите ли дързостта?
Папа Непоколебим кимна.
— Да. Давай.
— Вашето мълчание ще ви провали. Хората жадуват за отговори и при тяхната липса ще следват най-силния глас.
— Вярваш, че трябва да отвърна на предизвикателството на претендента ли?
Гримлис кимна.
— Не само това. Ако ще сте папа, бъдете папа. Ако ще сте кралят на Уиндвир в изгнание, то бъдете крал. — Гласът му се повиши остро и разтърси Орив.
— Аз съм такъв. Да!
Следващите думи Гримлис произнесе бавно и отчетливо.
— Вие сте чиновник, който се крие в планините и брои остатъците, докато просяци и бежанци погребват мъртвите ви. — Гласът премина в ръмжене. — Докато братовчед ви и съюзниците му си играят на войници и ви казват това, което желаят. Докато банкерът отклонява средствата на ордена в ръцете на претендент, за когото не знаете нищо. Докато най-страшното оръжие на света се разхожда свободно и сервира на лорд Рудолфо охладено прасковено вино.
Думите жегнаха Орив и първата му мисъл бе да зашлеви генерала. Втората бе да нареди да го арестуват. В крайна сметка не стори нито едно от двете и усети как раменете му увисват.
— Ти какво би направил?
— Нищо… от тук. — Гримлис отвори вратата на балкона и позволи на студения вятър да навее сняг по дебелите килими от Изумрудения бряг, които покриваха пода на кабинета. — Останете ли още седмица, ще е прекалено късно. Оставете стюарда тук. Оставете рота свои гвардейци, ако е нужно. Намерете някаква работа на новодошлите. — Погледът му стана по-остър и твърд от хиляди гневни сънища. — Но в името на светлината, човече, върви и бъди крал и папа! Няма да спечелиш ничия вярност, като се криеш тук.
Думите на Гримлис го разтърсиха. Те бяха в абсолютно противоречие с указанията на братовчед му. Но след седмицата с Рудолфо и мехослугата бе започнал да се съмнява в искреността на роднината си. И още не можеше да приеме, че братовчед му е узнал по някакъв начин, че е далеч от Уиндвир в деня на разрушението. Имаше известни подозрения, че Сетберт може и да е замесен в това. Бе наясно също, че синът на сестрата на майка му не хранеше любов и лоялност към роднините си.
Дори понякога се чудеше дали Сетберт наистина не е причинил опустошението на Уиндвир, както твърдеше Рудолфо. Някои от бежанците носеха слухове, те се предаваха между войниците, търговците и фермерите.