Дните минаваха и с всеки ден тя се справяше все по-лошо със задълженията си. Домашната прислуга изглежда я правеше на глупачка и всеки ден се сменяше. Когато Рийган разговаряше с персонала, получаваше нахални отговори и в края на краищата изпитваше дори страх да излезе от стаята си.
Вечер Травис се връщаше в къщи, вземаше я страстно в обятията си, хвърляше я във въздуха и я гъделичкаше, докато забрави унинието си и започне да се смее. Постоянно искаше да знае какво именно й липсва. Канеше я на обиколки из плантацията, но после се срамуваше, когато я придружаваше, защото така изцяло зависеше от неговата закрила. Не искаше обаче да го уязви, като му признае колко чужда се чувства в тази страна.
Травис никога не споменаваше пред нея, че й липсва авторитет. Разбира се, никой не смееше да даде нагъл отговор на собственика на плантацията, но за него естествено не остана в тайна, че различни дейности в плантацията се вършат през пръсти. Един ден Рийган го чу да хока хората в мандрата, че били забравили задълженията си.
Два пъти изненадващо я навестява Марго и двата пъти води най-напред с Рийган съчувствен разговор, преди да се нахвърли на хората и да ги накастри здравата, защото оставях да загине къща, в която им било толкова добре. След посещенията на Марго Рийган се чувстваше още по-зле, отколкото преди — съвсем изцедена и безполезна.
Не разговаряше никога с Травис за своите проблеми с персонала и не му казваше нито дума за стотиците хиляди сълзи, които проливаше всеки божи ден.
Един следобед, когато Рийган седеше в библиотеката и се опитваше да разсее мрачните си мисли с една книга, в помещението влезе Травис.
— Тук си значи — каза той усмихнато. — Вече си мислех, че си ни напуснала.
— Случило ли се е нещо?
Той носеше мушама върху дрехите си, както тогава на кораба.
— Надигна се буря. Един гръм е разрушил оградите ни. Около стотина коня са избягали от оградените пасища.
— Искаш ли да ги хванеш отново?
— Да, щом като пристигне Марго. Вече пратих човек да я извика.
— Марго ли? — Рийган затвори книгата си. — Какво общо има тя с твоите избягали коне?
Травис се изсмя на обиденото й лице.
— От една страна, няколко от тези зверове са нейни, а от друга страна тя язди по-добре от повечето мъже в околността. Това означава, че се нуждая от нейната помощ, мое малко, зеленооко съкровище!
Рийган се изправи и погледна нагоре към него.
— Не мога ли някак си да ти помогна?
Той се усмихна добродушно и я целуна по върха на нослето.
— Като не обременяваш от една страна малката си, прелестна главица с грижи, от друга страна като пазиш моето дете и на трето място — но не по-малко важно — затоплиш леглото ми. — С тези думи той я остави и изчезна от библиотеката.
Известно време тя стоя без да помръдне, вперила очи във вратата на библиотеката, идваше й да се разреве. Но беше проляла през последните седмици и без друго безброй сълзи.
Не искаше да седи тук сама и да се грижи за бебето на Травис. Животът все пак трябваше да предлага нещо повече от няколко минути интимност с един мъж, който постоянно мислеше за онова, което носеше в утробата си.
Ако му трябваше любов, той я търсеше там, където винаги я беше намирал — при Марго. Отиваше при тази горда и самонадеяна жена, която си въобразяваше, че може да управлява всичко на света.
Без да умува много, тя се отправи към спалнята си и започна да събира дрехите си в голяма пътна чанта. Решението й най-сетне да предприеме нещо я караше да бърза. Взе една украсена със сапфири гривна и две обици от брилянти от кутия върху своя скрин за бельо. Травис й беше подарил тези накити, някога те принадлежали на майка му. След кратко колебание пъхна скъпоценностите в чантата, навлече тежко манто и тръгна към вратата. Най-напред се убеди, че в коридора нямаше никой, преди да изтича към стълбището. Там се огледа още веднъж назад към онова, което й беше принадлежало. Не, тук никога нищо не й беше принадлежало!
Набрала кураж за решението си, тя се върна още веднъж в библиотеката и надраска няколко реда за Травис върху къс хартия. Напускала го, за да му върне свободата да се ожени за жената, която обичал. После дръпна едно чекмедже в писалището и прибра наличните пари, които се намираха там в тенекиена кутия.
Не беше никак трудно да напусне незабелязано къщата. Мъжкият персонал беше зает с това да подготвя прозорците и вратите за бурята, която висеше във въздуха като влажна вата. Фасадата на къщата извеждаше към реката, до задната страна обаче свършваха някакви следи, които Травис имаше навика да нарича път, но те приличаха повече на трамбована пътека. Вирджинците използваха най-вече водните пътища за пътуване и Рийган реши, че няма да я открият, ако прибегне към черните пътища.