За стотен път Фаръл извади от джоба си една протрита от четене вестникарска статия. В тази статия се твърдеше, че на госпожа Рийган Станфорд и на някоя си госпожица Бранди Дътън, една неомъжена жена, донякъде принадлежал цял град в Пенсилвания. Първоначално Фаръл си беше помислил, че е невъзможно да е онази Рийган, която търсеше вече толкова години, ала един мъж, когото беше изпратил в това селище, се върна с описанието, което отговаряше само на онази Рийган, която беше познавал някога по-отблизо.
Той отново си спомни за нощта преди почти пет години, когато Джонатан Нортлънд беше изгонил племенницата си от собствената й къща. Клетата, наивна Рийган така и не беше разбрала, че й принадлежи Уистън Мейнър, и не тя беше живяла от доходите на вуйчо си, както последният твърдеше през онази нощ, а по-скоро вуйчо й Джонатан Нортлънд беше човекът, който получаваше препитанието си в живота от лихвите на нейното състояние.
Като се усмихваше, Фаръл се запита дали Нортлънд някога въобще се е досетил кой е съобщил за скандалното държане на вуйчо й на изпълнителите на завещанието, които управляваха състоянието на Рийган. Обстоятелството, че попечителите на наследството й малко по-късно изхвърлиха на улицата Джонатан без пукнато пени, беше едно малко, но не неуместно отмъщение за твърденията на Джонатан по отношение на Фаръл през същата онази нощ. Жаждата за мъст на Фаръл се уталожи едва тогава, когато шест месеца по-късно намериха на улицата Джонатан намушкан с кинжал в един вертеп в пристанищния квартал на Ливърпул.
Минаха месеци и години, а на Фаръл все повече не му даваше мира мисълта за милионите на Рийган, които лежаха неизползвани в една банка и всеки ден растяха благодарение на предпазливите управители на нейното състояние. Той започна да се оглежда за невеста, за някоя партия с достатъчно пари, която да издържа него и имението по подобаващ за потеклото му начин. Младите дами, които прехвърляше в ума си, не можеха да предложат дори приблизително толкова голяма зестра като Рийган Уистън. А и наследничките на заможни семейства не искаха да имат нищо общо с един останал без средства, без титла джентълмен със съмнителен начин на живот.
След като Фаръл беше търсил напразно цели две години подходяща невеста, той стигна до извода, че за всичко беше виновна Рийган, защото го беше подиграла и с това подкопала реномето му сред жените от добри семейства. За него беше въпрос на чест да намери отново това момиче и да се ожени за него, за да възстанови с нейното състояние накърненото си честолюбие.
Мина известно време, преди да открие старата камериерка на Рийган, Лезли, в Шотландия, където живееше у роднини. Старата жена страдаше от хронични болки заради накриво зараснала долна челюст: отгоре на всичко Джонатан Нортлънд й беше избил всичките предни зъби, когато се опитвала да отговори на въпросите на един американец, който търсел сведения за семейството на младо момиче, хвърлило се на врата му.
С течащи лиги, като изговаряше непонятни думи и непрекъснато посягаше към едно шише, за да заглуши болките си, Лезли беше направила толкова отвратително впечатление на Фаръл, че той едвам издържа срещата си с нея. Отгоре на всичко в паметта й зееха празноти и минаха часове, преди да узнае онова, което искаше да знае на всяка цена. Поне успя да напусне жилището й с представа къде трябва да търси, ако иска да постигне целта си.
Когато свърза отговорите й му стана ясно, че Рийган беше отплавала за Америка. За него не беше никак лесно решението да я преследва там, ала го направи с твърдото убеждение, че след продължилият с години престой в онази нецивилизована страна щеше от сърце да се зарадва, ако някой я върнеше в старата й родина.
Америка се оказа по-голяма, отколкото си беше представял. Там имаше дори няколко цивилизовани, макар и изолирани населени места. Хората, които ги обитаваха, му бяха крайно несимпатични. Никой не съзнаваше действителното си обществено положение — всеки се мислеше на ниво.
Вече се канеше да стяга куфарите и да вдига платна за Америка, когато откри малката статия във вестника. После мъжът, когото беше изпратил в Скарлет Спрингс, се върна с описанието на една жена, която удивително точно съответстваше на Рийган, но тя изглежда вече не беше онази глупачка, която се беше врязала в паметта му.
Сега крачеше по „селския мегдан“ на Скарлет Спрингс — един овал с преливаща от зеленина поляна, която разделяше двете главни улици на селището една от друга — за да престъпи прага на хотела „Силвър-Долфин“.
Едно голямо фоайе с боядисана в бяло ламперия го погълна. Няколко добре облечени мъже и жени минаха през вратата от дясната му страна и когато ги последва, той се озова в още по-голямо помещение, което беше обзаведено с удобни кресла и канапета, и в чийто долен край се намираше внушителна камина. Всички мебели бяха с нова тапицерия от тъмнокафяв сатен с бледозелени ивици. Един бюфет — малко грубоват за вкуса му със своите маси и столове от естествен дъб, но явно добре посещаван — представляваше неделима част от фоайето.