От другата страна на това помещение се намираше трапезария с подходяща големина, а зад нея той откри две уютни столови, които очевидно бяха запазени за гостите на хотела. По обратния път към хола — старата част на сградата не привличаше особено вниманието му — той хвърли бегъл поглед към библиотеката, която му направи приятно впечатление с уханието на кожа и тютюн.
— Колко стаи имате тук?
— Цяла дузина — отвърна портиерът. — Освен тях още два апартамента със спални и салон, естествено без да се слагат в сметката частните помещения на собствениците.
— Естествено не. Навярно имате предвид двете млади дами, нали?
— О, да сър! Рийган и Бранди. Рийган живее на партерния етаж в края на старата постройка, а Бранди на първия етаж точно над нея.
— Това ли са госпожиците, на които уж принадлежал и целият град? — попита Фаръл.
Служителят се засмя тихо.
— Проповедникът смята, че единствената сграда в града, която не им принадлежи, била църквата, ала всеки в селището знае, че те са финансирали новата й постройка. На тях принадлежат всички ипотеки, които лежат върху къщите на града. Ако например пристигне адвокат, който иска да продължава нататък на Запад, Рийган му предлага пари, за да си направи кантора, и после той предпочита да остане в Скарлет Спрингс и да си построи къща. По същия начин успя да накара един лекар да отседне тук и така на бърза ръка от това селище стана цял град.
— Къде бих могъл да намеря сега госпожа Станфорд? — попита Фаръл, комуто се стори твърде невъзпитано мъжът постоянно да нарича Рийган с малкото й име.
— Някъде в хотела — отговори той малко разсеяно, тъй като в този момент към рецепцията се приближи семейна двойка, която желаеше да наеме стая за двама. — Тя е едновременно навсякъде.
Понеже Фаръл не желаеше да прави сцени, той се примири с факта, че безсрамният младеж го отпрати така внезапно. По-късно щеше да се оплаче при управителя от този човек.
От стаята си на горния етаж обаче не можеше да иска нищо повече: тя беше чиста, добре мебелирана и ярка слънчева светлина струеше през току-що измитите стъкла. Отопляваше се през зимата от малка камина, вградена в една ниша на страничната стена.
Фаръл облече нов костюм и се спусна отново на партера, където беше трапезарията. Гнетеше го, че е принуден да се храни с простолюдието, но му беше ясно, че тук вероятността да срещне Рийган беше по-голяма, отколкото в интимната столова.
Предлаганите ястия върху листа с менюто бяха повече от достатъчни. Можеше да избира между седем различни ястия с месо и три с риба, а който се колебаеше какво да си поръча, със сигурност щеше да намери в описа на студените ястия и ястията с дивеч нещо, което да задоволи придирчивостта му. Поръчката му беше изпълнена начаса. Сервираха му яденето горещо, то изглеждаше много апетитно и наистина имаше чудесен вкус.
Докато опитваше за десерт един сладкиш, който се наричаше в листа на менюто „Моравски захарен сладкиш“, в залата влезе една жена, която привлече върху себе си всички очи, както мъжките, така и женските. Причината беше не само външния й вид — тя беше изключително красива — а преди всичко нейното излъчване. Тази миловидна жена, която носеше синьозелена муселинова рокля в изискан стил, беше личност. Тя се движеше естествено и разговаряше непринудено с един, после с друг гост. Изглеждаше като любезна дама, която приветства с добре дошли приятелите на дома си на вечеринка. Спря пред една маса, погледна ястието и го върна в кухнята. На друга маса две дами станаха от столовете си и я прегърнаха сърдечно. Тя седна за миг при тях и се засмя от все сърце на някаква тяхна фраза.
Фаръл не можеше да отвърне поглед от нея. На пръв поглед тя приличаше на непохватното момиче, което беше познавал някога. Очите й имаха същия цвят, косите бяха със същия кафеникав отблясък, ала тази жена със своите съблазнителни форми, която общуваше толкова непринудено с хората, с нищо не напомняше за това скучно, стъписващо се от собствената си сянка дете, за което някога беше сгоден.
Като се облегна на стола си, Фаръл зачака невъзмутимо да се приближи до него. Когато го видя, тя се усмихна, ала в погледа й не се долавяше да го е познала. Минута по-късно, когато разговаряше със семейна двойка на съседната маса, очите й се вдигнаха отново и се срещнаха с неговите за втори път. Този път това беше преценяващ поглед и Фаръл му отвърна с най-очарователната си усмивка. Зарадва се неимоверно, когато тя се обърна кръгом и твърде припряно напусна залата. Сега беше сигурен, че още беше на лице едно чувство — независимо дали добро или лошо — което го засягаше. Омраза или любов: на него му беше съвсем безразлично, стига само да си спомня за него.