— Рийган, не ти ли е добре? — попита Бранди загрижено от другата страна на огромната дъбова кухненска маса, откъдето надзираваше трите готвачки.
— Няма ми нищо — отвърна Рийган необичайно рязко, после си пое дълбоко дъх и каза с едва забележима усмивка: — Току-що видях един призрак. Това е всичко.
Двете жени размениха поглед. Бранди придърпа Рийган в по-тих ъгъл на кухнята и попита:
— Бащата на Дженифър ли?
— Не — отвърна Рийган също така тихо. Понякога й се струваше, че въобще не е имало миг в живота, й, в който да не е мислила за Травис. Всеки път, когато погледнеше големите кафяви очи на Дженифър, виждаше в тях Травис. Чуеше ли тежки стъпки по стълбището, сърцето й спираше да тупти.
— Спомняш ли си за мъжа, с когото бях сгодена преди години? За Фаръл Батсфърд? — Между двете жени нямаше никакви тайни. — Той седи оттатък в трапезарията.
— Този негодник! — извика Бранди спонтанно. — Какво си е поръчал? Ще му поръся яденето с цианкалий!
Рийган прихна.
— Мисля си, че трябва да изпитвам същото като теб, но понякога дали човек може да забрави действително първата си любов. Когато го видях, в паметта ми изплуваха всички спомени. Бях толкова боязлива, толкова се стараех да бъда справедлива към всички и бях толкова влюбена в него. Мислех, че той беше най-хубавият и най-елегантният мъж на света.
— А как изглежда сега?
— Положително не е отблъскващ — отговори Рийган и се усмихна. — Трябва да го поканя на разговор в канцеларията си. Дължа му това от учтивост.
— Рийган — предупреди я Бранди — бъди предпазлива! Той не е случайно тук!
— Убедена съм в това. Мога и да се досетя какво иска. Точно след месец ще стана на двадесет и три години и тогава ще мога да разполагам с парите, които ми оставиха моите родители.
— Не забравяй нито за секунда какво ти казах — извика Бранди след нея.
Рийган отиде в канцеларията си до кухнята и седна в едно кожено кресло зад писалището си. Не Фаръл я беше разтърсил така, а тягостните спомени, които бяха свързани с него. Като студен душ се беше върнала нощта, в която нейният вуйчо и нейният годеник бяха показали истинското си лице. Едните спомени събудиха други: Травис, който я държеше в обятията си, Травис, който й нареждаше какво да прави. Травис като любовник. Травис по-голям от живота и Рийган в постоянна паника. През изминалите четири години стотици пъти беше започвала да му пише писмо, да му разказва за дъщеря му и да го успокоява, че двете са добре и са здрави и читави. Но беше прекалено страхлива да довърши писмата. Ако Травис й отговореше, че това не го интересува? Че никога не се е опитвал да я намери?
Така с годините се беше научила да стои на собствените си крака. Но щеше ли да се владее още, ако Травис се появи тук? Нямаше ли отново да й подейства така, че да се преобрази в предишното ревливо, изплашено момиче?
Почукването на вратата я върна в ежедневието. Когато отговори, Фаръл отвори вратата.
— Надявам се, че не ви преча — каза той усмихнато и й даде да разбере с очи колко се радва, че я вижда.
— Ни най-малко — отговори тя, изправи се и му подаде ръката си. — Току-що се канех сама да те поканя.
Той наведе глава и й целуна ръка.
— Навярно ти е било трудно веднага да ме приемеш — прошепна той с томителен глас. — В края на краищата преди години бяхме толкова близки.
За щастие Фаръл не можеше да види в този момент лицето на Рийган. Гняв и удивление се четяха на него. Какъв високомерен, долен денди, помисли тя. Действително ли си въобразява, че след толкова много време няма да си спомни за онази нощ, в която й беше обяснил защо иска да се ожени за нея?
Когато той отново вдигна глава, Рийган му се усмихна. Животът и положението й я бяха научили да не показва открито чувствата си.
— Да — отговори тя със сладък глас — оттогава много вода изтече. Не искаш ли да седнеш? Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
— Уиски, ако имаш нещо такова.
Тя му наля пълна водна чаша ирландско уиски и се усмихна невинно, когато клепачите му потрепнаха. Седна отново и попита спокойно: