Травис неволно се усмихна.
— Ревнуваш ли? Това ли беше причината да ме напуснеш?
Истински отчаяна, Рийган плесна с ръце.
— Въобще ли не разбра какво ти казах току-що? Не желая да се разпореждаш с живота ми! Или с живота на Дженифър. Не желая тя да отрасне при баща, който постоянно й казва какво трябва да прави и как да го прави! Искам да се научи сама да взема решения!
— Да съм ти пречил някога да решаваш нещо? Дадох ти половината плантация, за да решаваш сама. Никога не съм се месил в твоите разпореждания.
— Но аз въобще не знаех какви решения се изискват от мен! Не разбираш ли това? Намирах се в чужда страна, заобиколена от чужди хора, които постоянно ми казваха, че съм неспособна въобще да направя нещо. Страхувах се!
— След всичко, което междувременно е стигнало до ушите ми — отвърна Травис като й намигна — ти си постигнала доста неща. Тук изглежда явно не си изпитвала никакъв страх от американците. Защо в такъв случай се страхуваше при мен? Признавам си, че работя в плантацията с много придирчиви хора, но ако си се наложила тук в един толкова див град, не разбирам защо тогава си претърпяла крах при мен.
— И аз не знам — призна си тя честно. — Тук трябваше да правя нещо или да умра от глад. В твоята къща можех да остана целия ден в стаята си и нямаше нужда да излизам от нея.
— Което и правеше повечето време, ако си спомням добре.
Тя му хвърли изпитателен поглед, тъй като винаги беше вярвала, че той никога не знае какво прави през деня. Имаше ли въобще понятие за това колко ужасни бяха тези дни за нея?
— След като си започнала от нищото и си построила цял град — продължи той — за теб би било дреболия да ръководиш моята плантация. Оставил съм пътна кола с чергило пред вратата ти. Бихме могли да опаковаме дрехите на Дженифър и твоите неща и утре да отпътуваме. Или още по-добре: нека тръгнем веднага! Твоите стари дрехи все още висят в гардероба в спалнята, а за дъщеря ми ще купя нови неща.
— Престани! — изкрещя тя. — Престани да говориш глупости! Ти вече започваш отново да се разпореждаш с живота ми. Аз искам сама да решавам какво да правя, вместо това да ми се предписва от теб, или от вуйчо ми, или пък от Фаръл!
Той вдигна глава.
— Фаръл — кой пък е този?
— Мъжът, който днес сутринта имаше добрината да изхвърлиш от канцеларията — каза тя с поглед, вперен в тавана.
— И какво ви свързва вас двамата? — попита той, втренчил ястребов поглед в лицето й.
— Познавах Фаръл още в Англия. Някога бях сгодена за него и той пристигна в Америка да ме търси.
За миг Травис я гледаше безмълвно.
— Била си някога влюбена в един мъж, беше ми разправяла по-рано. Нима този мъж беше Фаръл?
Тя беше направо слисана от неговата памет.
— Тогава бях много самотна, той ме ухажваше известно време и на мен ми се струваше, че го обичам. Но оттогава минаха много години, по онова време бях още твърде неопитна.
— И какво изпитваш сега към него?
Тя се разхождаше неспокойно из стаята.
— Не знам какво изпитвам въобще сега. Години наред се страхувах от всичко, изневиделица се оказах съвсем сама и изправена пред избора или да плувам, или да се удавя. През последните четири години не съм правила нищо друго, освен да изравнявам сметки и да купувам парцели, после отново ги продавах. Мъжете не играеха никаква роля в живота ми. И сега изведнъж на бял свят се появи Фаръл и ми напомни за пренебрегваното малко момиче, което някога бях. После дойде ти и отново както тогава ме разболяваш от копнеж по теб и същевременно ми всяваш страх, че би могъл да ме превърнеш наново в ревливото дете, което бях при теб. Травис, нима не можеш да ме разбереш? Не искам да се върна в твоята плантация и да бъда задушена от теб. Само ако съм далеч от теб, мога да бъда това, което съм в действителност.
Въпреки всичките си предишни намерения, тя вече се разплака.
— Върви по дяволите! — каза тя. — Защо трябваше изобщо да идваш тук и така да ме объркваш? Върви си в къщи, Травис Станфорд! Върви си в къщи и никога, никога повече не идвай при мен.
С тези думи тя избяга от стаята.
Травис се облегна на предната табла на леглото и се усмихна. Когато се запозна с нея, беше видял само един проблясък от онова, което обещаваше да стане като жена, ала никога не се досещаше как би могъл да й помогне да се превърне в тази жена. Може би беше права, че тогава плантацията не беше по силите й. Когато узна как се отнасяше персоналът към нея, трябваше да се овладее, за да не ги издуши до един, но му беше ясно, че тя самата беше длъжна да открие колко е силна.
Сега си мислеше със затворени очи за нея. Беше поразен от жената, в която се беше превърнала — самоуверена, разсъдлива, дейна. Една жена, която беше осъществила мечтите си! Една жена, която беше слязла от пътната кола в края на пътя в селище, което се състоеше от няколко сиромашки дървени къщурки, и беше направила от него процъфтяващ град. И покрай другото беше възпитала разумно интелигентна дъщеря. Никой не предполагаше, че Дженифър щеше да се оттегли безмълвно в стаята си и там щеше да остане без очи от плач.