Утре, помисли си тя, и едва не изтръпна при тази мисъл. Какво ли кроеше Травис за утрешния ден?
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Дженифър събуди майка си на следващото утро. Тя държеше в ръката си малък букет рози и попита:
— Мислиш ли, че татко ми е пратил тези цветя?
— Възможно е — каза Рийган, която не искаше да лъже дъщеря си, но и не желаеше да я разочарова. Бе сложила малък букет на възглавницата на Дженифър още преди изгрев.
— Те не са от татко — извика детето отчаяно. — Ти си ги внесла тайно в стаята ми. — С този упрек тя хвърли розите напряко на леглото и избяга в стаята си.
Мина време, докато Рийган успокои дъщеря си и после тя самата едва не се разплака. Само да знаеше как да прати вест на Травис и да му съобщи за желанията на Дженифър.
Когато майката и дъщерята в безутешно състояние на духа най-сетне се облякоха, те се хванаха за ръцете и заедно се подготвиха за онова, което им вещаеха денят и Травис.
Залата и фоайетата гъмжаха от хора от града, но тъй като сутринта не беше се случило нищо сензационно, присъстваше само по един представител от семейство. Рийган се бранеше сдържано от въпросите им и постоянно държеше до себе си Дженифър, докато правеше контролната си обиколка из хотела и се опитваше да върши нормалната си работа. Беше й дошло до гуша всички да я зяпат и подпитват.
Когато стана обяд и все още не беше се случило нищо необичайно, гражданите започнаха отрезвели да напускат хотела. Трапезарията беше пълна, но не препълнена, и Рийган забеляза, че Марго и Фаръл седяха на една маса, навели глави и си гугукаха нещо над чиниите. Свъсила чело, тя се замисли какво ли имаха да си кажат.
Не успя да проследи тази мисъл, защото шумът, който нахлуваше от салона в столовата, растеше по сила и обем. Тя погледна към тавана и едва не се разплака от отчаяние.
— Какво ли е намислил сега? — попита тя тихо.
Дженифър посегна към ръката на майка си.
— Смяташ ли, че татко се е върнал в къщи?
— Сигурна съм, че това идва от него — каза Рийган и тръгна през коридора към салона.
Щом излязоха от трапезарията, те чуха музика, чаткане на копита и трополене на каруци. Шумотевицата се усилваше с всеки изминат миг и изглежда се насочваше към хотела.
— Какво е това? — попита Дженифър, докато очите й ставаха все по-големи.
— Нямам никаква представа — отговори Рийган. Верандата беше претъпкана с хора и те висяха като гълъби на шестте прозорци, които гледаха към улицата.
— Дженифър! — извика някой отвън, а на верандата отекна оживено:
— Това е цирк!
— И зверилник! Такова нещо съм виждал веднъж във Филаделфия!
Името на Дженифър беше повторено няколко пъти, преди Рийган да намери на верандата място за себе си и за своята дъщеря. В този момент трима мъже с изрисувани лица завиваха зад гърба на училищната сграда. Носеха копринени костюми на шарени ивици и точки и правеха кълбета и акробатически номера на улицата.
Към шарките върху предната страна на костюмите им бяха прибавени и букви, и заради акробатическите фокуси, които клоуните показваха, Рийган успя с усилие да ги разчете.
— Дженифър — каза Рийган — те носят твоето име върху костюмите си!
Засмяна, Рийган вдигна дъщеря си на ръце.
— Това е за теб! Тези хора са клоуни и върху дрехите им е написано твоето име.
— Те искат да дойдат при мен?
— Ами да, да! Татко ти праща цял цирк и доколкото познавам Травис, това сигурно не е малък цирк. Гледай, гледай! Ето там идват мъжете, които правят салта върху конете си!
С големи, смаяни очи Дженифър сега погледна към мъжете, които се друсаха на великолепни, златисти коне, в разгара на галопа заставаха на седлата и сменяха коня. После сред пушилка от прах и пясък ненадейно застанаха мирно пред Дженифър и й се поклониха. С усмивка, която стигаше от едното чак до другото й ухо, Дженифър погледна отвисоко към майка си.
— Циркът е за мен — каза тя гордо и се обърна към хората, които стояха зад нея на верандата. — Моят татко ми е пратил цирк!
Човек на кокили вървеше след клоуните и акробатите — ездачи, после се появи мъж, който водеше за синджир малка черна мечка. Всички носеха името на Дженифър върху гърдите си. Музиката свиреше все по-гръмко. Оркестърът на цирка изглежда вече не беше далеч от хотела.
Изведнъж настъпи мъртва тишина на верандата и по прозорците на хотела, понеже от ъгъла към тях приближаваше едно толкова огромно и странно същество, каквото никой досега не беше виждал през живота си. С тромав олюляващ се вървеж то влачеше краката си насам така, че земята се тресеше, докато животното спря със своя укротител пред верандата. Укротителят разгърна едно знаме върху хълбока на това колосално същество, на което пишеше: