Тримата прекрачиха предпазливо през прага. Ръцете за убиване останаха отвън, свряха се зад вратата така, че сенките им да не се виждат.
Готке Михел стоеше до прозореца и гледаше разсеяно отвъд перваза. Сега на Хайгер той му се стори съвсем, съвсем непознат, излъчваше чуждост, като че ли не бе жив е не бе оттук, а беше някакво далечно тяло с леденостудена кръв.
— Кой си ти? — прошепна Хайгер. — Клоун? Шут на мъртъв крал? Или жител на Свещената земя, който прекарва ваканциите си в тази грешна страна?
— Просто добър самарянин.
— Я не ме будалкай! Преровихме из основи градските архиви. Там често се срещат разновидности на името Годеке Михел, дезертьор и наемник от няколко столетия насам — ту Готфрид Михал, ту Годке Михаелис. Или Готке Мехелс.
— Или пък Годеке Мехелс — допълни Михел.
— Точно така — съгласи се Хайгер. Или Михаел, примерно. Тази особа е упомената неведнъж в книжата на херцогствата Верден и Бремен от периода 1718/20 г., както и по-отдавна, в тези на Висмар от 1394 г. и на Хамбург от 1433 г., когато градските съветници Ланге, Мелтцинг и Люнебург решили да проникнат с флота от двадесет и един кораба в устието на река Емс, за да разрушат последното убежище на местните разбойници от Фризия. Същият Годеке Михел е разполагал с каперско писмо и е участвал в завладяването на Феемарн, оплячкосването на Берген и разбиването на нордическата армада от 1428 г. Подобно на Вечния жид, тоя господин скитосва от град на град, от един век в следващия, появява се и изчезва — самотник без род и семейство…
— Човек винаги има семейство — прекъсна го Михел. — Когато е сам, той е своето семейство.
— Да. Стига да е човек…
Докато разговаряха, Готке постепенно бе обърнал безликата си физиономия към тях и Хайгер забеляза нещо, което го порази.
От вътрешната страна на десния му зъркел, по огънатата очна повърхност в този момент свободно лазеше едра сатененосиня муха насумица. А зеницата никаква не се виждаше.
— Какво си ти бе, твойта кожа? — не се сдържа Хайгер.
Пристъпи напред.
— Чий син си? Кой е баща ти? Коя е майка ти? И отде си се пръкнал? — не преставаше да пита разтревожено той.
Мухата в окото бавно се извъртя и надникна, сякаш искаше да види кой задава тези идиотски въпроси.
Отговорът последва почти без забавяне.
— Баща ми е петел, а майка ми е жаба — просъска като в скоропоговорка човекът отсреща. — Пернатият снесе яйцето, а скачащата го измъти. Не ме ли забележиш навреме… ставаш скъп спомен за всички онези, които някога са те обичали.
Не, той очевидно не се шегуваше.
— Тези, които ме обичат, уви, са твърде малко — отвърна му Хайгер. Беше се впечатлил от своеобразния маниер, в който се изразяваше Готке. Той приказваше на пресекулки и гълташе порция въздух след всяка произнесена дума. Трудно беше да се обясни как му се удава. Погледът под ресниците му бе лъскав като мътен диамант. Сякаш бе насълзеното око на дракон. А мухата бе затворена в него като в янтар. Колкото и абсурдно да бе, но в поведението на Готке имаше някаква неразбираема суета.
Хайгер се бе умълчал.
— Господи! — промълви накрая той. — Пот бе оросила челото му. — Трябва да седна! — Потърси опипом стол и се отпусна върху него с разтреперани крака. — Така си и знаех. Ти си чудовище!
— Василиск — поправи го мъжът.
— Мили Боже! — Хайгер по-скоро проклинаше, отколкото призоваваше небесата. — Виждал съм изображението му в една хералдическа книга — отровно създание с многокрако туловище на жаба, глава на петел и нещо като змийска опашка в додатък. На главата си тварта имала гребен, който напомнял диадема. В старите хроники са я наричали „цар змейски“. Описана е от онзи именит древноримски естественик Плиний Стари, когото вулканът Везувий засипал заедно с останалите жители на Помпей при голямото си лятно изригване от… 79 г. сл.Р.Хр., ако не бъркам. Какво още пишеше той? Василискът убива с поглед! Е, това обяснява някои неща… Не-е, не си тъдявашен ти, не си!
Умът на Хайгер работеше трескаво. Някъде наблизо бе проходът, от който съществото бе изпълзяло за поредното си посещение и по който се канеше да си отиде.
Фриц и Кьопке не проронваха нито думичка в съсредоточено очакване какво ще е по-нататъшното поведение на шефа им, което пораждаше твърде тягостна атмосфера.
До стола на Хайгер бе разположено удобно чамово легло.
Отсреща му се извисяваше тъмен гардероб от масивна дървесина.
Зад гърба му — бе го мярнал при сядането си — се намираше вградено в стената великолепно огледало с пищен орнамент от ояли се амурчета с натегнати лъкчета. Беше ли съгледал отражението си в него или не?
Откакто се бе озовал на стола го човъркаше коварното усещане, че някой го наблюдава изотзад. Като че ли полираната повърхност на огледалото бе преграда, зад която се бе напластила някаква друга, изтъкана от негации реалност.