Влачейки веригата си и подрънквайки с нея, Щьортебекер се насочи към Ходоровски.
— Свалете му прангите! — заповяда градоначалникът и се изправи. Двамата се приближиха взаимно и взеха да глаголстват помежду си. Щьортебекер ръкомахаше и сочеше към окованите си съратници, а Ходоровски бърчеше чело и ту кимаше утвърдително, ту му възразяваше.
През цялото време Хайгер и подчинените му се вглеждаха осторожно в лицата на куфеещото гражданство, но не за да следят реакциите му — за това си имаше други органи с други задължения.
— Нийде не го съзирам — изпъшка Кьопке. Най-много нервничеше Хайгер, защото предположенията му се опровергаваха от живота. По всичко изглеждаше, че от Готке Михел на площад „Бастия“ нямаше и помен — и нямаше и да има. Напразно зачислените му по служба очи за следене пикираха насам-натам из въздуха и се пулеха страшно. Намиращата се на трийсетина сантиметра над рамото на Хайгер полицейска уста за осведомяване, която бе свързана с тях, се бе нацупила, загдето нямаше какво да му докладва. Мълчеше позорно и сигналният зумер в джеба на сакото му.
Сред публиката на кървавото представление се надигна канска врява. Току-що градоначалникът Ходоровски бе приел да изпълни посмъртната воля на Щьортебекер.
— Какво поиска той? — попита Хайгер, който едва сега почувства по разразилата се буря от емоции, че ставаше нещо изключително. — Не може да бъде! — заяви той, когато Кьопке му отговори. — Нима Ходоровски се е съгласил на това?
— Мислиш ли, че Щьортебекер е способен да… — погледна го въпросително Фриц.
— Дори и повече! — отвърна, без да се колебае Хайгер. — Дори и повече!
Край тях прелитаха репликите, които присъстващите на паметното събитие хорица си разменяха подобно на ято свадливи свраки.
— Бога ми, Щьортебекер е славен момък!
— А ти си глупак!
— Лика-прилика сме си с тебе! Ама и Ходоровски си го бива, честна дума! Да не смяташ, че наистина ще пусне на свобода тези от двадесет и тримата, покрай които успее да пробяга Щьортебекер?!
— Вече останаха деветнайсетима, ако не си забелязал…
— Това е безумие! Той преиграва! И двамата преиграват!
— В състояние е да го стори. Ходоровски е мъж, който държи да думата си.
— Разправяй ги на тъща ми! Тия хора са бандюги. Не бива да ги пускат!
— Мен ако питаш, са герои. Бандюги са такива като тебе и твоя зет, бременския градски фабрикант!
Щьортебекер застана на колене и бе гилотиниран от раз. Не се загърчи, не изпадна в агония. Безтелата му глава се търкулна, пепелявосива от прахта. Една възголяма пеперуда с виолетови надкрилки се помота разсеяно над нея и кацна върху й. Карминена струйка цръкна от прерязания врат и образува вадичка, която боядиса наоколо.
Данданията на многоликото гъмжило внезапно стихна. Еснафът бе притаил дъх.
— Кръвта… нагарча — прошепна главата. — Очите й потърсиха човека под ветроупорния фенер, който единствен съзнаваше за какво идеше реч. Откриха го и се впиха зловещо в него. Тези очи светеха сега под подлютените си клепачи като прозрачни самоцвети.
— Ще се видим пак — възкликна възхитено Хайгер.
— Да — отвърна му главата. — В чакалнята на ада.
Фриц неволно потрепери.
— Божке, чу ли го? Това се отнасяше за тебе.
— За нас — поправи го Хайгер.
Всред тълпата отново възникна патърдия. Заобзалагаха се и се стигна до гръмогласни препирни.
— Няма да успее!
— Човече, това там е Щьортебекер, а не пушена херинга!
— Не, не, къде ти, изобщо няма да се вдигне!
…Но той се вдигна. Скъсеното му телосложение се олюля несигурно, аха да падне, мускулите му се напрегнаха до краен предел, като на древен олимпийски атлет преди старт в Елада. Торсът се изправи, прасецът се изду, бицепсите се покриха с изпъкнали жили — и безглавият Щьортебекер се стрелна стремително, па макар и слепешката, един жив труп в акция, който се затича с широки крачки, приведен напред, без да вижда никого и нищо пред себе си, но с цел. Той винаги бе преследвал някаква цел… Избликналата суматоха постепенно се оттече в полугласен ропот, сякаш бръмчеше пчелин. Щьортебекер тичаше, и тичаше, и тичаше с върховно усилие… Крачка, и нова, и нова… Шумовият фон се изпълни с истерични викове на възторг и уплах едновременно. Фонтани гъста кръв блъвваха от шията му при всяка негова стъпка. Премина покрай първия осъден в редицата, после подмина втория, третия, четвъртия… Не ги виждаше, но изглежда ги усещаше, сякаш дори и в това си положение съумяваше да разпознае пребледнелите им лица — Енгелбрехт Палавия, Плукераде Смахнатия, Малкия Бенеке, Куция Маргулис, Хайнц… Приятелите му Вигболд и Вихман бяха последни в отсрещния край на реда. Недостижимо далеч. Вече наближаваше единадесетия, когато съвзелият се от изумлението си палач му подложи крак и го спъна. Тялото се просна тежко, гътна се като парцалена фигура в куклен спектакъл и повече не мръдна.