— Ох! — възкликна накрая возилото и се закова току пред входа.
— Сигурен ли си, че се е върнал тук? — попита със съмнение Кьопке.
— Да — отвърна Хайгер. — И скоро ще разберем защо.
Портикът в неугледния старовремски зид бе полуоткрехнат.
— Казваше ми Мира, вземи си, Хайго, чадър, ама кой да слуша! — въздъхна детективът с Дървения господ и си вдигна яката. След което скочи от стъпенката на колата и се отправи с решителна крачка към обиталището на изненадите. Двамината му подчинени го последваха в благодатния дъжд.
Скоро се озоваха в двора.
— Гложди ме един въпрос — продума внезапно Фриц. — Той погуби толкова народ там… Защо не очисти и нас?
Хайгер се спря до някакъв смърч с пърхащи в него птичета.
Капките забарабаниха по бомбето му.
— Прекалено дълго е бил откъснат от шайката и едва ли знае за нашето участие в разтурянето й — отговори той. — Аз… — Хайгер се вцепени при произнасянето на това лично местоимение. Защото се досети — одеве бе направил фатална грешка и трябваше да си плати за нея. Фриц и Кьопке се спогледаха. И те се догаждаха — свръхкъсият диалог на Хайгер с главата едва ли бе убягнал от зоркия като бръснач поглед на Готке.
— Но за тебе нали узна? — обади се Кьопке. — Защо не ти посегна веднага?
Хайгер гледаше мрачно.
— Аз съм десертът му — рече сухо той. — И сега му идвам на крака. Той бърза да си ходи, наистина, но не чак толкова, че да не ме изчака. — И добави: — Бас държа, че в тази къща има вход към пъкъла и че днес ние с вас ще почукаме на този вход.
Те пак се спогледаха съзаклятнически.
— Ние сме на ход, но се боя, че това, което вършим, не е по дедуктивната метода — изплю камъчето Фриц.
— Все още можете да се откажете — напомни им побледнелият Хайгер.
— Не — отвърна Кьопке. Извади отнякъде кърпа и забърса грижовно очилцата.
Фриц също поклати отрицателно глава.
Хайгер пусна нефелна усмивчица.
— Винаги съм твърдял, че часът на истината удря в малкия колектив. Там, където най-ясно се вижда кой с кого е и кой — срещу кого. И защо е така, макар „защо“ да е най-сложният въпрос.
Той бутна вратата на антрето и тя се оказа отключена. Застана на прага.
Фриц откачи от колана си служебния чифт ръце за убиване и понеже бяха с белезници, превъртя ключето и ги освободи. Въздъхна. Извади от прекалено широкия си кобур двоица огнестрелни железа и им ги връчи. Мазолестата десница си избра масивния Райхсреволвер, родно гърмило. Превъртя барабана и изпробва предпазителя във вид на флагче. Лявата ръка бе дамска и затова взе миниатюрното пищовче, пекинска разновидност на броунинг, но с външен ударник, което стреляше с куршумчета колкото бобени зърна. Показалецът й с дълъг нокът, чийто лак се бе избелил, легна плавно на спусъка.
— Дано не ни изпозастрелят по погрешка — измърмори Фриц. — Веднъж…
— Шшшт! — ослуша се Хайгер. Горе май бе скръцнало нещо — счу му се фин, кафяв звук от стъпки върху дюшеме.
Минаха покрай кръгла маса, на чиято покривка лъщеше мазно петно от зехтин. Имаше и саксия с каменно цвете. Хайгер не им отбираше много на китките, но май бе калия. Да, калия от малахит.
Изкачиха витите мраморни стъпала на пръсти.
Тихомълком.
Заедно.
— Може би ако имаме време за един изстрел… — каза Кьопке. Пръстите му вече тъпчеха постоянния квадратен магазин, намиращ се пред спусъчната скоба на неговия късоцевен маузер, с шахматно разполагащите се 20 патрона, които поемаше.
— Няма да има време за патаклама — каза Хайгер. Той пъхаше ускорено патрон подир патрон в нагана си, през страничната вратичка в дясната част на монолитния му корпус и наместваше поворотното шомполно устройство, което спомагаше да бъде изхвърлена изстреляната въздлъжка гилза на седемзарядния барабан.
— Ние сме професионалисти — каза Фриц, който натикваше специалните бутилкообразни куршуми в пълнителя на своя парабелум. Сетне издърпа в положение нагоре-назад двете „макари“ в горната половина на ствола му и го зареди.
— Ние сме само професионалисти — каза Хайгер и предвидливо спусна предпазителя.
Кажи-речи бяха приключили с подготовката за стрелба, когато достигнаха вестибюла на горния етаж. Вратата на най-обширната от стаите, която би могла да бъде спалня, бе широко отворена.
— Влезте — подкани ги един глас отвътре. Съскането му напомняше кликота на нечувано досега влечуго с неустановен произход.
Хайгер погледна към хората си и сякаш им намигна: „Аз какво ви казах?“