Религиозност — или столетна традиция? Може би само потребност за ритуал? Или някаква смътна нужда за нещо по-висше? Бог знае какво се крие в тая непозната човешка душа, в тая обикновено толкова трезвена, почти лишена от мистика и вяра душа на днешния българин.
Може би така е било и по-рано. За малкия човек вярата никога не е била всекидневен въздух. Ала някога, преди години, малкият човек е откъснал от залъка си своя сиромашки грош, за да приготви един празник на душата си. Така, веднаж в годината, той се приближава до своя бог — и това стига! През тия дни всички лица тука светят от доброта, ни една хула не се чува, ръцете са щедри като никога. Ще срещнете дружини, които са пътували 5–6 дни пеши, боси или с изпокъсани терлици, за да поемат обратно по същия път чак до Средногорието или Тракия.
А отзарана през двора, насечен от сенки и слънчев блясък, мина превит одве недъгав мъж, почти носен на ръце от двамина здрави. Богомолците, излезли от храма, потъваха измежду колоните, в здрачните одаи. Неочаквано тихо хълцане, като скимтене, се разнесе наблизо. На две крачки едно полупарализирано момиче, крепено от стара жена, плачеше, тътрейки накриво своя вдървен крак.
— Ама какво ти стана, чедо? — питаше старицата. — Защо плачеш? Недей така, нали си дошла за изцеление, не гневи бога!
Болната спря за миг и с хълцане отвърна:
— Видя ли… видя ли го онзи… дето го носеха?… Мъчно ми е за него.
Тая клета, премазана душа се бе почувствувала изведнъж тъй щастлива и толкова богата, че можеше да дарява другите с милост. Чудото бе станало: когато почнеш да чувствуваш чуждото страдание, вече си престанал сам да страдаш.
Сега, седнал до прелестния фонтан на църквата, целият сякаш от филигран, аз се опитвам да изброя, за себе си, всичките съкровища на това място. Всяко ново идване наистина ги умножава, незабелязвани при предишното и неизчерпаеми.
Вечернята свърши преди малко, два морави гълъба ходят по стъпалата, откъм общите стаи на четвъртия етаж иде едногласен хор на жени, които продължават молитвата си. Църквата свети още. Колко много злато, слънца, нимбове, сребърни ръце, ризници и крила, чудодейни икони и мощи, разядени от устните на поклонници!… И изведнъж еретични мисли нахлуват в съзнанието ми: не е ли обредността на православието недъг, който го руши дълбоко извътре? Тоя блясък, тая тържественост — внушителна, но повече властна, отколкото вълнуваща, — тая форма, в която сякаш се изчерпват божиите повеления — не е ли това преграда към чистата вяра? Българското православие роди наистина създателите на една нация и по-късно на една държава. То извая неповторими фигури на борци, на водачи, на вдъхновени народни първенци. Но — даде ли то до днес дълбокия мислител, философ, тревожния дух, който непрекъснато, през всички времена, търси яснота в неразрешените земни неща? Отрази ли се в творчеството на българския гений оная „божествена тишина“, която иде от непомътената бистрота на душата?…
Ненужни въпроси, неуместни укори: мъдростта е да цениш това, което е, не онова, което липсва. И все пак тоя гигантски каменен паметник, запазван и възраждащ се през хилядо години, сам по себе си е един отговор. Там, във вътрешността на южната порта, една малка фреска „Пролет“ стои вече почти сто години, е овчаря, със стадото, с матовото небе над тях, еднакво езическа или християнска, но лъчезарна и прекрасна. Тук, отсреща на южната храмова стена, е стенописната композиция за „дяволовите слуги“, наивна и чудесна в същото време, с тия волове и коне, които гледат възмутено и строго, с дявола, който танцува във въздуха, с тия ангелски и греховни лица на момичетата-изкусителки, изящни във фигури и движения, излезли сякаш от някоя персийска миниатюра. Вътре — сред кипналите от разточителна фантазия дърворезби, десетки икони, съвършени по сюгжестия, простота и наситеност, сложни композиции по куполите — колоритно и чисто ехо на Ренесанса — и безукорни портрети на ктитори, непостигнати от никой днешен художник у нас. Това богатство — заедно с монументалната, артистично причудлива сграда — не е ли то слязлото благоволение върху народа ни, за да сътвори тук едно чудо на дълбоко изкуство и на изключителна духовност?