Той продължи да впива поглед в мене и нищо не отвърна. Внезапно, струва ми се, много добре го разбрах. Беше влюбен в мене и кой знае откога чакаше срещата. Докато аз се измъчвах от проблеми, той е мислел единствено за моите крака, гърди, бедра и устни.
— Така значи — поуспокоена добавих, — и ако сега аз се съблека…
Астарита кимна утвърдително. Досмеша ме и ядно, но без злоба попитах:
— А не ти ли минава през ума, че може да съм тъжна или просто да съм далече от тези неща… че съм гладна, изморена или имам други грижи? Тия неща не ти ли идват наум?
Той не откъсваше поглед, после внезапно се хвърли върху мене, скри лице между шията и рамото ми и силно ме притисна. Не ме целуваше, прилепваше лицето си до плътта ми, сякаш за да почувства топлината й. Дишаше тежко и от време на време въздъхваше. Ядът ми мина, неговото поведение разбуди обичайното ми съчувствие, натъжих се. Когато ми се стори, че се е навъздишал, го отблъснах и казах:
— Извиках те за нещо важно.
Астарита ме изгледа, взе ръката ми и започна да я милва. Беше непоправим, за него наистина не съществуваше нищо друго освен желанието му.
— Ти си от полицията, нали?
— Да.
— Добре, нареди да ме арестуват, изпрати ме в затвора — решително заявих.
В онзи миг наистина исках да го направи.
— Защо? Какво е станало?
— Това, че съм крадла — виках. — Това, че аз откраднах, а вместо мене е арестувана невинна жена. Дай заповед да ме арестуват. Доброволно ще вляза в затвора. Ето какво искам.
Нямаше вид на изненадан, а на отегчен. С гримаса рече:
— Спокойно… обясни какво се е случило.
— Казах ти, че съм крадла.
Накратко му разказах за кражбата и арестуването на камериерката. Разкрих и машинацията на Джино, но не го назовах поименно, а се ограничих да го представя с общия израз слуга. Ужасно се изкушавах да му разкажа за Сондзоньо и за неговото престъпление, и едва се сдържах. Накрая завърших с думите:
— Сега ти избирай: или ще измъкнеш жената от затвора, или аз още днес ще ида да се предам на полицията.
— Спокойно — повтори той, възпирайки ме с ръка. — Какво спешно има? Онази е в затвора, но не е осъдена. Ще почакаме.
— Не, не мога да чакам. Тя стои в затвора и сигурно я тормозят. Не мога да чакам. Сега трябва да решиш.
По тона ми той се увери, че говоря сериозно, изправи се и с крайно недоволно изражение направи няколко крачки из стаята. После, сякаш си говореше гласно, рече:
— Но остава случаят с доларите.
— Тя винаги е отричала. Доларите са били намерени. Можем да кажем, че е било отмъщение на някого, който й е желаел злото.
— А пудриерата у тебе ли е?
— Ето я — казах, извадих я от чантата и му я подадох.
Той не я пое.
— Не, не на мене трябва да я дадеш — поколеба се, после добави: — Аз имам възможност да измъкна онази жена от затвора, но полицията трябва да разполага с доказателство, че тя е невинна… Точно с тази пудриера.
— Добре, вземи пудриерата и я предай на собственицата й.
Астарита се изсмя.
— Вижда се, че тези неща не са ти ясни. Ако взема пудриерата от тебе, ще съм морално задължен да наредя да те задържат. Неминуемо ще попитат: откъде Астарита има откраднатия предмет, от кого и откога и тъй нататък, и тъй нататък… Не, трябва да намеря начин, но естествено, без да те разкривам, пудриерата да попадне в участъка.
— Мога да я изпратя по пощата.
— По пощата — не.
Направи още няколко крачки из стаята, сетне седна до мене и каза:
— Ето какво ще направиш. Познаваш ли някой свещеник?
Спомних си френския монах, на когото се бях изповядала след екскурзията до Витербо, и отговорих:
— Да, моя изповедник.
— Ти още ли се изповядваш?
— Изповядвах се.
— Хм, иди при него и му разкажи всичко, както разказа на мене. Помоли го да вземе пудриерата и вместо тебе да я предаде в участъка. Никой изповедник няма да откаже да го стори и не е задължен да дава никаква информация, защото е обвързан с тайната на изповедта. След ден-два аз ще се обадя по телефона, ще направя… Накратко, твоята камериерка ще бъде пусната на свобода.
Обзе ме голяма радост, не се въздържах, хвърлих се на врата му и го целунах. С треперещ от вълнение глас Астарита продължи: