— Но ти не бива да правиш такива неща. Когато се нуждаеш от пари, обърни се към мене и аз…
— Мога ли да ида още днес при изповедника?
— Да, разбира се.
С пудриерата в ръка, загледана вторачено пред себе си, дълго седях, без да помръдна. Много ми олекна, сякаш аз бях камериерката и като си представих колко по-голямо ще е нейното облекчение, когато я пуснат на свобода, имах чувството, че го изживявам. Вече не бях нито тъжна, нито изморена, нито отвратена. Междувременно Астарита опипваше китката ми и се мъчеше да пъхне ръце нагоре под маншета ми. Обърнах се към него и като го погледнах мило, попитах:
— Наистина ли толкова искаш?
Той кимна утвърдително, неспособен да продума.
— И не се ли чувстваш изморен? — безмилостно продължих с ласкав глас. — Не мислиш ли, че е късно и някой друг ден ще е по-подходящо?
Видях го отрицателно да поклаща глава.
— Толкова много ли ме обичаш? — попитах.
— Знаеш, че те обичам — тихо отговори и понечи да ме прегърне.
Отдръпнах се и казах:
— Почакай.
Астарита моментално се успокои, защото разбра, че приемам. Станах, бавно тръгнах към вратата и завъртях ключа. После отидох до прозореца, затворих го и дръпнах щорите. Астарита не ме изпускаше из очи, докато аз важно, доволно и мързеливо се движех из стаята, усещах погледа му и съзнавах колко е щастлив от моята неочаквана отстъпчивост. Щом пуснах щорите, тихичко и весело си затананиках, отворих гардероба, съблякох си палтото и го окачих. Без да прекъсвам приглушеното си пеене, се огледах в огледалото. Стори ми се, че никога не съм била толкова красива, с нежни и издълбоко проблясващи очи, присвити ноздри и полуотворени устни над равните бели зъби. Помислих, че съм хубава, защото съм доволна от себе си и се чувствам добра, запях по-високо и същевременно започнах да разкопчавам корсажа си. Пеех глуповата и модна по онова време песничка, която гласеше: „Пея това припевче, което много ми харесва и което гласи: дуду, дуду, дуду“ и имах чувството, че този глупав рефрен е самият живот, без съмнение абсурден, но в някои мигове сладък и омайващ. Ненадейно, когато вече бях с разголени гърди, на вратата се почука.
— Не мога — обадих се спокойно. — По-късно.
— Спешно е — отговори мама.
Обзе ме подозрение, отидох до вратата, леко я разтворих и се показах. Мама ми направи знак да изляза и да затворя. В тъмния коридор ми прошепна:
— Оттатък е някакъв човек, който на всяка цена държи да говори с тебе.
— Кой е?
— Не го познавам, един мургав младеж.
Едва-едва открехнах вратата на голямата стая и надникнах. Видях един мъж, облегнат на масата, с гръб към мене. По тила веднага познах Джакомо и бързо затворих вратата. Казах на мама:
— Предай му, че идвам незабавно. Не го пускай да излиза от стаята.
Тя обеща и аз се върнах в спалнята. Астарита седеше на леглото в същата поза.
— Бързо! — рекох. — Бързо! Съжалявам, но трябва да си вървиш.
Той се развълнува и се опита да протестира. Прекъснах го и продължих:
— На леля ми й е прилошало на улицата. Трябва да отидем с мама в болницата. Бързо, бързо!
Лъжата беше плитичка, но не успях да измисля друга. Астарита оглупял ме гледаше, почти невярващ на нещастието си. Забелязах, че си е събул обувките и опира о пода краката си, обути в чорапи на цветни ивици.
— Хайде, защо ме гледаш? Трябва да си вървиш — настоях раздразнена.
— Добре, тръгвам си — рече той и се наведе да се обуе.
Бях застанала права до него и му подавах палтото. Досетих се, че ако държа да се намеси в полза на камериерката, се налага да му обещая нещо. Докато му помагах да си облече палтото, додадох:
— Слушай, наистина ме гризе съвестта. Ела утре след вечеря, ще бъдем на спокойствие, пък и днес моментално щях да те отпратя. Така стана по-добре.
Той нищо не отвърна, придружих го до вратата, държейки го за ръка, сякаш за първи път идваше у дома, дотолкова се страхувах, че ще влезе в другата стая и ще види Джакомо. На прага му напомних:
— Не забравяй, че още днес ще отида при изповедника.
В отговор той кимна, за да потвърди, че е запомнил. Лицето му беше отвратено и ледено. В нетърпението си не дочаках да се сбогува и почти хлопнах вратата под носа му.
Пета глава
Като приближих до голямата стая и сложих ръка на дръжката на вратата, изведнъж прозрях, че освен ако не станеше някакво чудо, рискувах да създам с Джакомо същата нещастна връзка, която съществуваше между мене и Астарита. Отчетох, че чувствата на зависимост, страх и сляпа страст, които Астарита изпитваше към мене, аз питаех към Джакомо и макар да си давах сметка, че ако искам да го накарам да ме обикне, трябва да се държа другояче, имах неудържимото желание да се поставя в подчинено, мъчително и зависимо положение. Не мога да обясня какви са били причините за моя комплекс за малоценност, а и да ги знаех, щях да ги пренебрегна. Само инстинктивно долавях, че ние тримата сме създадени от различни материи — моята по-устойчива от на Астарита, но по-крехка от Джакомовата — и че както имаше нещо, което ми пречеше да обикна Астарита, така нещо не позволяваше на Джакомо да ме обича, и както любовта на Астарита към мене, така и моята към Джакомо се беше родила при неблагоприятни обстоятелства и щеше да свърши още по-лошо. Преди да го видя и да му заговоря, сърцето ми биеше лудо, дъхът ми секваше, много се опасявах, че ще направя невярна крачка, ще покажа тревогата и желанието си да му се харесам и отново и завинаги ще го изгубя. Това несъмнено е най-тежкото проклятие на любовта — че никога не е споделена: когато човек обича, не го обичат, а когато е обичан, не обича. Няма двама влюбени с еднакво силни чувства и желания, макар такъв да е идеалът, на който всички държат, всеки сам за себе си. Аз бях убедена, че тъкмо защото съм влюбена в Джакомо, той не е влюбен в мене. И знаех, макар да не исках да си призная, че каквото и да правя, никога няма да успея да го накарам да се влюби в мене. Всичко това ми мина през ума, докато развълнувана до смърт стоях колебливо пред вратата на стаята. С удивление съзнавах, че съм готова да извърша и най-големите глупости, и страшно се ядосвах. Най-сетне събрах смелост и отворих.