Взе го от ръката ми и отключи, като ме гледаше с присъщата си добродушна строгост. Сърцето ми се изпълни с радост, изтичах по стълбата след него, хванах го за ръка и развълнувано попитах:
— Нали не мислиш, че постъпих лошо, а?
Той не отвърна.
Вървяхме под ръка по слънчевата улица край входовете и магазинчетата. Бях щастлива, че крача редом с него, напълно забравих клетвите си и когато минавахме край виличката с кулата, сякаш някой ме залепи за ръката на Джакомо. Дори поизбързвах, за да мога по-добре да го гледам в лицето.
— Знаеш ли, много ми е приятно, че дойде.
Той както винаги се смути и отговори: „И на мене ми е приятно“, но по тона му личеше, че не е точно така.
Прехапах устни до кръв и измъкнах пръстите си от неговите. Джакомо сякаш не забеляза, озърташе се разсеяно наоколо. При вратата на крепостните стени той се поколеба, спря се и сдържано рече:
— Слушай, трябва да ти кажа нещо.
— Кажи.
— Наистина случайно се отбих при тебе. Същата случайност пожела да се окажа без пукната пара, затова ще е по-добре да се разделим — и ми протегна ръка.
Най-напред много се изплаших. Помислих си: „Оставя ме“, и в обзелия ме смут отначало не виждах друг изход, освен с молби и сълзи да се хвърля на врата му. Но когато в следния миг си го представих как с лекота се измъква, изоставих тази идея. Досетих се, че мога да платя обеда му, както на мене много мъже ми плащаха, и мисълта, че ще дам пари за Джакомо, ми се хареса. Вече съм споменавала за чувственото удоволствие, което винаги изпитвах, когато получавах пари. В онзи миг открих, че в плащането има не по-малко удоволствие. И смесицата между любов и пари, били те дадени, или получени, не е въпрос единствено на чиста сметка. Властно възкликнах:
— Не бери грижа за това! Аз ще платя, погледни, имам пари — разтворих си чантата и му показах банкнотите, които предишната вечер бях сложила там.
С нотка на разочарование Джакомо рече:
— Но не е редно.
— Не ме интересува. Ти дойде, редно е да отпразнуваме завръщането ти.
— Не, не, по-добре недей.
Отново понечи да ми подаде ръка за сбогом и да си тръгне. Този път го спрях с думите:
— Хайде да вървим и да не говорим повече за това — и се отправих към гостилницата.
Седнахме на същата маса, изобщо всичко беше както преди, с изключение на лъча зимно слънце, което проникваше през стъклата на вратата и осветяваше масичките и стената. Гостилничарят ни донесе листа с менюто и аз направих поръчката уверено и покровителствено, както любовниците ми постъпваха с мене. Докато поръчвах, Джакомо мълчеше и гледаше надолу. Бях пропуснала виното, тъй като не пия, но си спомних, че първия път той пи, повиках гостилничаря повторно и поръчах литър вино.
Щом той се отдалечи, незабавно си отворих чантата, извадих банкнота от сто лири, прегънах я на четири и като се поогледах, я подадох под масата на Джакомо. Той въпросително ме загледа:
— Парите — прошепнах. — Така после ще можеш да платиш.
— А, парите — бавно промълви той.
Взе банкнотата, разгъна я под масата, погледна я, сгъна я, отвори ми чантата и с малко иронична сериозност я пъхна вътре.
— Аз ли искаш да платя? — недоумяваща попитах.
— Не, аз ще платя — отвърна спокойно.
— Но тогава защо каза, че нямаш пари?
Той се поколеба, сетне с горчива прямота отговори:
— Не те посетих случайно… Истината е, че от около месец възнамерявах да дойда, но когато се озовах пред тебе, желанието ми да си отида се поднови. Намислих да ти кажа, че съм без пари, с надеждата, че ще ме пратиш по дяволите — усмихна се и поглади брада. — Както изглежда, съм сгрешил.
Беше си направил нещо като експеримент. Въобще не го интересувах, или по-точно в душата му се бореха влечението и отвращението от мене, което бе не по-малко силно. По-късно открих тази характерна черта на Джакомо — той с лекота се преструваше и играеше роли с цел нещо да разбере. Но в онзи момент неуспешната му лъжа ме смути и се чудех да се смея ли, или да плача. Машинално попитах:
— Защо искаше да си идеш?
— Защото разбрах, че не изпитвам никакво чувство към тебе, а само желание, каквото изпитва приятелят ми към твоята приятелка.
— Знаеш ли, че живеят заедно? — попитах.
— Да — отвърна с презрение, — създадени са един за друг.