— Не си изпитвал никакво чувство към мене — подех — и не си искал да дойдеш, но дойде.
Предчувствах, че ще бъда разочарована, но ми доставяше удоволствие да се сблъсквам с неговата непоследователност.
— Да — отговори, — защото, както се казва, съм слабохарактерен.
— Ти дойде и това ми стига — отсякох аз.
Протегнах ръка под масата и я сложих на коленете му.
Не го изпусках от очи и видях как се развълнува от допира ми и брадата му затрепери. Беше ми приятно да наблюдавам вълнението му, но разбирах, че въпреки силното влечение, за което той си призна с думите, че близо от месец се канел да ме посети, другата половина от него беше враждебно настроена и аз трябваше да насоча усилията си срещу нея, да я унизя и разруша. Припомних си как се беше втренчил в голия ми гръб, когато за първи път бяхме заедно, и си рекох, че тогава постъпи неправилно, като допусна да бъда смразена от погледа му, и че ако аз бях упорствала да го съблазня, може би начинът, по който Джакомо ме гледаше, щеше да се промени, както в момента се разсейваше и гаснеше докаченото му честолюбие.
Бях се навела над масата, сякаш за да разговаряме шепнешком, и развеселена и доволна го милвах, като в същото време незабелязано следях върху изражението му какъв е ефектът от ласките ми. Той ме гледаше обидено и въпросително с огромните си черни бляскави очи с дълги женствени мигли. Най-накрая каза:
— Щом ти стига да ми харесваш по този начин, продължавай.
Рязко се отдръпнах. Почти в същия миг гостилничарят сложи приборите и яденето на масата. Започнахме да се храним мълчаливо и без апетит. След малко Джакомо подхвърли:
— На твое място бих опитал с напиване.
— Защо?
— Когато съм пиян, по-лесно правя онова, което другите искат.
Фразата: „Щом ти стига да ми харесваш по този начин, продължавай“ ме засегна, а приказките му за напиването ме убедиха, че усилията ми са напразни. Отчаяна рекох:
— Аз не искам да правиш нищо насила. Ако предпочиташ да си идеш, моля, върви си… Вратата е там.
— За да си тръгна — закачливо отговори той, — би трябвало да съм сигурен, че го искам.
— Искаш ли аз да си ида?
Погледнахме се. В болката си бях смела и вероятно решителността ми го развълнува не по-малко от преди. Неохотно помоли:
— Не, остани.
Мълчаливо продължихме да се храним. Не ми убягна, че си наля голяма чаша вино и на един дъх я изпи.
— Виждаш — каза, — пия.
— Виждам.
— Скоро ще се напия и дори ще ти се обясня в любов.
Думите му пронизаха сърцето ми. Нямах сили да се терзая повече. Унизена промълвих:
— Престани, престани да ме измъчваш.
— Аз те измъчвам?
— Да, подиграваш ми се. Единствената ми молба е да не се занимаваш с мене. Увлякла съм се по тебе, но ще ми мине. Остави ме.
Джакомо нищо не каза и изпи втора чаша вино. Побоях се, че съм го обидила, и попитах:
— Какво ти е? Настроен ли си против мене?
— Аз? Точно обратното.
— Ако ти доставя удоволствие да ми се подиграваш, прави го, говорех си просто така.
— Не ти се подигравам.
— И ако ти е приятно да ми говориш злобни неща — настоях, завладяна от някакво желание да се унижавам без никаква полза от това, — моля, кажи ги. Аз пак ще те обичам толкова, дори повече. Ако ме набиеш, ще целуна ръката, която ме е удряла.
Той ме наблюдаваше внимателно, изглеждаше стъписан, очевидно желанието ми го смущаваше. После попита:
— Искаш ли да тръгваме?
— Къде?
— У вас.
В отчаянието си почти бях забравила защо съм тъй обезнадеждена и съвсем неочакваното предложение на Джакомо, когато едва бяхме изяли първото ястие и половината от виното бе в шишето, по-скоро ме изненада, отколкото зарадва. С основание помислих, че не любовта, а смущението, което са предизвикали думите ми, го подтиква да прекъсне обеда. Казах:
— Е, сега убеди ли се, че си решил да приключиш с мене?
— Как разбра?
Отговорът му, прекалено жесток, за да е искрен, необяснимо ме успокои. Като сведох очи, отвърнах:
— Просто така, някои неща се разбират. Да довършим обеда и тогава ще тръгнем.
— Както предпочиташ, но аз ще се напия.
— Напий се. Заради мене.
— Но така ще се напия, че ще ми прилошее. И вместо да правиш любов ще се наложи да ме лекуваш.