Наивно показах, че се страхувам, и протегнах ръка към чашата му с думите:
— Тогава не пий.
Той избухна в смях:
— Хвана се на въдицата! Хвана се на въдицата!
— Защо да съм се хванала?
— Не се бой, не ми прилошава толкова лесно.
— Направих го заради тебе — засрамена, казах.
— Заради мене… Ах, ах…
Несъмнено продължаваше да ме обижда. Но любезният му тон смекчаваше подигравките и те не ми бяха толкова неприятни. Джакомо добави:
— Всъщност ти защо не пиеш?
— Не ми харесва, пък и една чаша е достатъчна, за да се напия.
— И какво от това? И двамата ще бъдем пияни.
— Грозно е жена да се напива. Не искам да ме виждаш пияна.
— Защо? Какво грозно има?
— Не знам… Противно е да гледаш жена как се олюлява, говори глупости, прави просташки жестове. Тъжна гледка е. Знам, че съм нещастница, и знам, че ме мислиш за такава. Ако пия и ме видиш пияна, повече няма да ме погледнеш.
— А ако аз ти заповядам да пиеш?
— Ти наистина целиш да ме видиш унизена — замислено казах. — Единственото ми хубаво качество е, че не съм неугледна. Наистина ли държиш да загубя и него?
— Да, искам — разпалено рече той.
— Не знам що за вкус имаш към подобни неща, но щом ще ти е приятно, моля, налей ми вино — и подадох чашата.
Той я погледна, изгледа ме и отново избухна в смях.
— Шегувах се — заяви.
— Винаги се шегуваш.
— Значи не си неугледна? — продължи след миг, като ме гледаше с интерес.
— Поне така твърдят.
— Сигурна ли си, че и аз го мисля?
— Нима знам какво мислиш?
— Ще проверим. Какво считаш, че мисля и изпитвам към тебе?
— Не знам — много изплашена бавно изрекох. — Явно не ме обичаш, както аз те обичам. Може би ти харесвам, както на мъж се харесва жена, която действително не е грозна.
— А, значи сериозно мислиш, че не си грозна?
— Да — с гордост казах, — дори съзнавам, че съм хубава, но толкова. За какво ми е послужила тази красота?
— Красотата не трябва да служи за нищо.
Междувременно бяхме привършили обеда, двете бутилки вино бяха почти празни.
— Както виждаш — рече Джакомо, — пих и не съм пиян.
Неговите блеснали очи и треперещи ръце опровергаваха думите му. Навярно съм го погледнала с надежда, защото той добави:
— Искаш да си отидеш вкъщи. Ех… Венера жертвата си вплела в мрежите на любовта…
— Какво каза?
— Нищо, цитирах един подходящ за случая стих. Гостилничарят, моля!
Джакомо винаги говореше иронично приповдигнато. Демонстративно извика гостилничаря, попита колко е сметката, бутна му парите почти в лицето и като прибави солиден бакшиш, допи виното и ме настигна.
На улицата се разбързах към къщи. Съзнавах, че той неохотно се е върнал и че презира и ненавижда чувството, което въпреки волята му го бе принудило да дойде. Имах голяма вяра в красотата и любовта си и бях нетърпелива да се възправя с тези оръжия срещу неговата съпротива. Бях обнадеждена и настроена борбено, вярвах, че любовта ми ще надделее и огнената ми страст ще разтопи твърдата и устойчива като метал омраза на Джакомо и той на свой ред ще ме обикне.
Докато в ранния следобеден час вървяхме по безлюдния булевард, казах на Джакомо:
— Обаче трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да си отидеш.
— Обещавам ти.
— Трябва да ми обещаеш още нещо.
— Какво?
Поколебах се, после се престраших:
— Миналия път всичко щеше да мине добре, ако в един момент ти не ме погледна тъй, че се засрамих. Трябва да ми обещаеш, че повече няма да ме гледаш по такъв начин.
— По какъв начин?
— Не знам… неприятен.
— На погледите не се заповядва — отговори ми той след малко, — но ако искаш, изобщо няма да те гледам. Ще затворя очи и ще бъде добре.
— Не, няма да е добре — упорито настоях.
— А как държиш да те гледам?
— Както аз тебе — отвърнах. Обгърнах брадата му и го погледнах. — Ето така, с нежност.
— Аха!… С нежност.
Когато стигнахме до захабеното и мръсно стълбище на нашия блок, неволно си припомних слънчевото, чисто и бяло блокче на Джизела. И сякаш сама си заговорих на глас:
— Ако не живеех в този гаден дом и не бях такава несретница, щях много повече да ти харесвам, естествено.