Неочаквано Джакомо спря, прегърна ме и искрено рече:
— Ако го мислиш, бъди сигурна, че не е вярно.
Привидя ми се, че в очите му се чете нещо много близко до любовта. В същия миг се наведе и потърси с устните си моите. Дъхът му силно миришеше на вино. Никога не съм понасяла острата винена миризма, но лъхаща от неговата уста, тя ми се струваше невинна, приятна и почти затрогваща като опиването на неопитно момче. Отгатнах, че с думите си несъзнателно съм докоснала негово чувствително място. Въобразих си, както казах, че съм запалила искрата на любовта в душата му. Едва по-късно проумях, че се е почувствал длъжен и че с целувката си се е подчинил не на любовен импулс, а по-скоро си е наложил своеобразно морално наказание. По-нататък често го изнудвах със същото обвинение, че ме презира заради бедността и занаята ми, и неизменно постигах благоприятен за моите желания резултат, а същевременно опознавах Джакомо откъм една негова някак унизителна и разочароваща страна.
Но това стана по-късно, в онзи ден още не го разбирах добре. И неговата целувка много ме зарадва, сякаш окончателно бях победила. В отплата за милата му постъпка докоснах едва устните му, хванах го за ръка, казах: „Хайде, хайде, да изтичаме догоре“, и весело и буйно го повлякох по стълбите. Без да продума, той се остави да го дърпам.
Блъскайки Джакомо като марионетка в стените на вестибюла, тичешком влязох в моята стая. С такава сила връхлетях, че по-скоро го бутнах на леглото, отколкото му помогнах да седне. Едва тогава забелязах, че не само се е напил, както предполагах, но вероятно всеки миг щеше да му прилошее. Беше съвсем пребледнял, замаян прокарваше ръка по челото си, очите му бяха помътнели и слабо проблясваха. Изведнъж здравата се изплаших, че наистина ще му стане зле и срещата ни повторно ще се провали. Докато вървях напред-назад из стаята и безразборно си захвърлях дрехите, за миг изпитах силно угризение, граничещо с отчаяние, че не съм му забранила да пие. Заслужава си да отбележа, че и през ум не ми минаваше да се откажа от любовта му, за която тъй копнеех. Единствената ми надежда бе, че той няма да се почувства толкова зле, та да не е в състояние да ме люби или ако действително не му е добре, ще има последствия, след като желанието ми бъде задоволено. Наистина обичах Джакомо, но бях толкова подплашена да не го изгубя, че любовта ми не успяваше да надхвърли границите на егоизма.
Впрочем, престорих се, че не забелязвам състоянието му, съблякох се и седнах до него на леглото. Джакомо все още беше с палто. Започнах да му помагам да се съблече и непрестанно говорех, за да го разсея и да не му хрумне да си тръгне.
— Още не си ми казал на колко години си — рекох, докато смъквах дебелото му палто, а той услужливо вдигаше ръце, за да ме улесни.
След малко отговори:
— На деветнайсет.
— По-млад си от мене с две години.
— Ти на двайсет и една ли си?
— Да, скоро ще навърша двайсет и две.
Пръстите ми затънаха във възела на вратовръзката му. Бавно и сякаш неохотно Джакомо ме отблъсна и сам го развърза. После отпусна ръце и аз дръпнах вратовръзката.
— Вратовръзката ти е доста износена — казах. — Ще ти купя нова. Каква на цвят предпочиташ?
Той се разсмя, беше ми приятно, защото смехът му бе мил и сърдечен.
— Ти май действително искаш да ме издържаш — рече. — Първо искаше да ми платиш обяда, сега пък да ми купиш вратовръзка.
— Глупчо! — крайно развълнувана промълвих. — Какво ти става? Ще ми бъде приятно да ти подаря вратовръзка, а и на тебе няма защо да ти е неудобно.
Междувременно му бях свалила сакото и жилетката и той седеше в края на леглото по риза.
— Личи ли, че съм на деветнайсет години? — попита.
Никога не му омръзваше да говори за себе си, бързо бях схванала това.
— И да, и не — отвърнах с колебание, което съзнавах, че го ласкае. — Най-вече личи по косите ти — добавих, като го погалих по главата. — Косите на мъжете не са тъй свежи. Ала по лицето ти — не.
— Колко години би ми дала?
— Двайсет и пет.
Замълча и видях, че притваря очи, сякаш потъваше в пиянството. Страхът, че ще му призлее, се поднови и побързах да му сваля ризата:
— Разкажи ми още за себе си. Студент ли си?
— Да.
— Какво учиш?
— Право.
— Със семейството си ли живееш?
— Не, семейството ми е в провинцията, в С.