— В пансион ли си?
— Не, в мебелирана стая под наем — отговаряше механично той със затворени очи. — На улица „Кола ди Риенцо“, номер двайсети, апартамент осми, у вдовицата Медолаги… Амалия Медолаги.
Вече бях го съблякла до кръста. Не се сдържах, страстно погалих шията и голите му гърди и попитах:
— Защо стоиш така? Студено ли ти е?
Той вдигна глава и ме погледна. После се засмя и малко пискливо изрече:
— Мислиш, че не забелязвам ли?
— Какво?
— Преструваш се, че уж между другото ме събличаш… Пиян съм, но не чак толкова, колкото смяташ.
— Добре — смутена отговорих, — и така да е. Какво лошо има? Направих го вместо тебе, защото виждам, че не се събличаш сам. Помагам ти.
С нищо не показа, че ме е чул.
— Пиян съм — продължи, поклащайки глава, — но прекрасно знам какво върша и защо съм тук. Нямам нужда от помощ. Гледай!
Внезапно с резки движения той размаха ръце, разкопча си колана и захвърли във въздуха панталона и другите дрехи, които не бях разсъблякла.
— И зная също какво се очаква от мене — добави, като ме хвана за бедрата.
Притискаше ме със силните си нервни ръце и неговото пиянство изглежда бе отстъпило пред някакво лукавство, което личеше и в погледа му. По-късно откривах у Джакомо някаква неискреност точно когато уж най-пълно се отдаваше. Тя беше сигурен знак за хладния разум, който той никога, каквото и да правеше, не губеше и както по-късно с болка установих, точно това му пречеше да общува и да обича истински.
— Ти го искаш, нали? — питаше той, като ме притискаше и впиваше нокти в плътта ми. — Това, това, това…
Всяка дума бе придружена с целуване, хапане, подличко пощипване там, където най не очаквах. Смеех се, извивах се, защитавах се и прекалено щастлива от пробуждането му, не разбирах колко пресиленост има в неговото държание. Той действително ми причиняваше болка, сякаш тялото ми беше някакъв омразен предмет. В очите му блестеше не толкова желание, колкото гняв. После, както беше започнало, буйството му изведнъж секна. Пиянството съвсем неочаквано взе връх, Джакомо се хвърли по гръб на леглото, изпъна се и затвори очи, а аз учудена стоях до него със странното усещане, че изобщо не се е раздвижвал, не ме е докосвал и целувал. Като че ли всичко тепърва предстоеше.
Дълго стоях така, с надвиснали над очите коси, коленичила неподвижно в леглото пред Джакомо, гледах го и от време на време докосвах боязливо с върха на пръстите си неговото дълго, слабо, хубаво и чисто тяло. Под бялата кожа костите му изпъкваха, имаше широки и слаби рамене, тесни бедра и дълги крака, само гърдите му бяха леко окосмени, а коремът — гладък. Не обичам грубостите в любовта и сигурно затова ми се струваше, че помежду ни не се е случило нищо и всичко тепърва предстои. След неестественото вълнение на Джакомо изчаках мълчанието и спокойствието да се възцарят отново и когато почувствах, че в душата ми са се върнали ведростта и желанието, бавно, както в знойни дни човек постепенно влиза в пленителната вода на тихо море, легнах до Джакомо, преплетох крака с неговите, обвих ръце около шията му и се притиснах. Той не помръдна, нито проговори. Наричах го с най-нежни имена, дъхът ми покриваше лицето му, оплитах го в гъстата и топла мрежа на ласките си, Джакомо лежеше неподвижно по гръб, като мъртъв. След време разбрах, че най-силното доказателство за любовта, на която е способен, бе именно тази абсолютна пасивност.
Спомням си съвсем ясно и с мъка, че по-късно през нощта се повдигнах на лакът и започнах внимателно да го разглеждам. Джакомо спеше, половината му лице бе потънало във възглавницата; присъщата му горделивост, която той винаги и на всяка цена държеше да съхрани, го бе напуснала и в изражението му, което сънят правеше искрено, бяха останали само младежката свежест и невинност. Припомних си, че съм го виждала неискрен, изпълнен с неприязън, равнодушен, жесток и страстен, натъжих се и изпитах огромно неудовлетворение, защото разбрах, че лукавостта, враждебността, безразличието и страстта са нещата, чрез които той се разграничаваше от мене и останалите хора, и те извираха от някакво дълбоко място, което никога не можах да достигна и разгадая. Аз не исках подробно да ми разяснява държанието си, както детайл по детайл се разглобява и изучава някоя машина; искаше ми се чрез любовния акт да опозная най-скритата му същност, но уви, не ми се удаде. Малкото, което ми се изплъзваше, бе самият той, а многото, което знаех, нямаше значение и се чудех какво да го правя. По-близки и понятни ми бяха Джино, Астарита, дори Сондзоньо. Гледах Джакомо и дълбоко в сърцето си усещах болка, защото не можех да го слея с неговото, както преди малко се бяха слели телата ни. Душата ми бе останала самотна и горчиво оплакваше пропиляния случай. Навярно, докато сме се любили, е имало момент, в който той се е открехнал и само жест или дума щяха да са достатъчни, за да вляза в него и никога да не го напусна. Не бях съумяла да се възползвам от мига и вече беше прекалено късно: Джакомо спеше и отново се беше отдалечил от мене.