Преди да съм се съвзела от изненадата, той вече беше излязъл.
По-късно неведнъж съм премисляла първата ни любовна среща и горчиво съм се упреквала, че не предвидих опасностите, на които политическите му пристрастия го излагаха. Вярно е, нямах и никога не съм имала влияние върху Джакомо, но поне ако знаех някои неща, които едва по-късно научих, щях да го посъветвам, а ако съветите не помогнеха, напълно съзнателно и решително щях да бъда до него. Сама съм си виновна, по-точно виновно бе невежеството ми, което се дължеше на средата, в която бях родена, а това вече не зависеше от мене. Споменах, че никога не съм се интересувала от политическите събития, не знаех нищо за тях, те бяха чужди на съдбата ми, сякаш ставаха не край мене, а на друга планета. Когато четях вестник, прескачах първата страница с политическите новини, защото ми бяха безинтересни и преминавах към черната хроника, където отделни случки и престъпления поне даваха на ума ми материал за разсъждения. Моето положение бе твърде сходно с преминаващия в тъма живот на ония прозрачни животинчета, за които говорят, че се заравяли в морското дъно и били в пълно неведение какво ставало на повърхността, в светлината на слънцето. Политиката, както немалко неща, на които мъжете, изглежда, придават важно значение, достигаше до мене от някакъв висш и непознат свят, по-далечен и неразбираем от дневната светлина, която прониква до низшите създания в морските глъбини.
Но вината не беше единствено моя и на моето невежество, а и на Джакомо, на неговото лекомислие и суета. Само да бях усетила, че освен тщеславие има и друго, както наистина имаше, навярно щях да реагирам различно и да се насиля, не знам доколко успешно, да науча и разбера всички неща, на които не обръщах внимание. И тук искам да отбележа още нещо, което несъмнено спомогна за нехайството ми — моето впечатление, че по-скоро Джакомо играе някаква роля, а не че сериозно се е захванал за работа. Считах, че елемент по елемент той си е изградил личен идеален персонаж, в когото донякъде вярваше и непрекъснато, почти машинално, се стремеше да привежда постъпките си в съответствие с неговите. Тази му вечна несериозност създаваше усещането за игра, която в известен смисъл Джакомо съвършено владееше, ала както става в забавленията, той влагаше много усърдие в нещата, които вършеше, и същевременно внушаваше измамна увереност, че за него няма нищо непоправимо и до последния миг, дори при поражение, неговият партньор в играта ще му възстанови загубите и ще му протегне ръка. Сигурно, както се случва с хората, които по природа са склонни да се шегуват с всичко, той наистина играеше, ала противникът му действаше сериозно, както по-късно ще стане ясно. Когато играта свърши, Джакомо се оказа извън нея, обезоръжен и неподготвен, в убийствена криза.
Над споменатите и уви, далеч по-тъжни, но разбираеми неща, разсъждавах по-късно, когато премислях станалото. Ала тогава, както, струва ми се, вече обясних, предположението, че историята с пакетите по някакъв начин би могла да промени, разгърне и задълбочи връзката ни, въобще не достигна ума ми. Бях доволна, че Джакомо се е върнал и аз мога да му услужа, като в същото време разполагам със сигурно средство да го видя отново. Бях неспособна да прекрача отвъд тези чувства. Спомням си, че улавяйки се да мисля мъгляво, като насън, за особената услуга, която ми поиска, поклатих глава, казах си: „Хлапашка работа“, и насочих вниманието си другаде. А и бях тъй щастлива, че даже да желаех, нямаше да мога да се съсредоточа върху нещо друго.
Шеста глава
Изглежда, всичко се нареждаше чудесно: Джакомо се върна, а аз намерих начин несправедливо обвинената камериерка да излезе от затвора, без да бъда принудена да заема мястото й там. В деня, след като Джакомо си тръгна, поне два часа се наслаждавах на щастието си, както човек, замаян, невярващ и унесен, ала без това да отнема нещо от задоволството му, се радва на бижу или друга ценност, която притежава отскоро. Биенето на камбаните за вечерня прекъсна дълбокия ми унес. Спомних си за съвета на Астарита и за необходимостта спешно да помогна на арестуваната жена. Облякох се и бързо излязох.
Приятно е през късните зимни дни да излезеш и да поемеш сред гъстия човешки поток по централните улици на града, където трафикът е най-голям и витрините блестят, след като почти цял ден си бил вкъщи сам с мислите си. От студения и чист въздух, сред шума, суетнята и блясъка на градския живот главата се избистря, душата се разтоварва и човек изпитва приятно опиянение и радостна възбуда, сякаш изведнъж е преодолял трудностите и не му остава нищо друго, освен спокойно и безгрижно да се шляе сред тълпата, доволен, че е зрител на спектакъла, който улицата предлага за отмора. В такива редки моменти човек действително има чувството, че всички дългове са опростени, според християнската молитва, но без да има заслуга за това, а благодарение на някаква повсеместна и загадъчна добронамереност. За да почувстваш това обаче, трябва да си щастлив или поне в добро душевно разположение, защото в противен случай животът на града би извикал тягостни мисли за абсурда около нас. Но аз, както казах, в онзи ден бях щастлива и го усетих най-силно, когато стигнах до центъра и се слях с тълпата.