От другата страна на решетката съвсем тихият глас на изповедника ме прикани да говоря. Бях толкова уверена, че там седи отец Елиа, че почти ми се струваше, че зад проядената решетка съглеждам в тъмнината неговото красиво и спокойно лице. За първи път, откакто бях влязла в църквата, изпитах неудържим прилив на вяра и набожно вълнение. Беше някакъв устрем на опетнената ми душа да се отдели от тялото, да се разголи и падне на колене пред онези стъпала, пред онази решетка. Наистина за миг сякаш се превърнах само в безплътна душа, свободна и изтъкана от въздух и светлина, както твърдят, че ставало след смъртта. Дори си представих, че несравнимо по-чистата душа на отец Елиа се откъсва от телесния затвор, заличава преградата, стените, тъмнината на изповедалнята и омайваща и утешаваща, застава пред мене. Може би винаги, когато човек коленичи за изповед, трябва да изживява подобни чувства. Досега никога не се бях увличала така.
С опряно в изповедалнята чело и затворени очи, заговорих и разказах всичко. За моя занаят, за Джино, Астарита и Сондзоньо, за кражбата и убийството. Казах си името, казах и техните имена. Обясних къде са извършени престъпленията и къде живея. Обрисувах и външния вид на споменатите мъже. Не знам какъв порив ме водеше. Навярно като на жена, която след дълго отлагане най-сетне решава да почисти дома си и не мирясва, докато не отстрани и последната прашинка под мебелите или в ъглите. Докато подред описвах случилото се, наистина имах усещането, че разтоварвам душата и ума си и ставам по-лека и чиста.
Обмислено и със спокоен глас разказах всичко. Изповедникът ме изслуша докрай, без да каже дума или да ме прекъсне. Когато свърших, за миг настъпи мълчание. После чух непознат, провлачен и сладникав глас лениво да произнася:
— Нещата, които ми довери, дъще моя, са страшни и потресаващи, разумът отказва да ги приеме… Добре направи, че се изповяда… Аз ще сторя за тебе всичко, което е по силите ми.
Бе изминало доста време, откакто за пръв и единствен път се бях изповядвала в тази църква. И в порива на моята доброта почти бях забравила за характерното френско произношение на отец Елиа. Този изповедник имаше акцент от не знам кой район точно, но без съмнение беше италианец и говореше с типичната за много свещеници сладникавост. Изведнъж разбрах заблудата си и се вледених като човек, който доверчиво и с желание протяга ръка, за да откъсне хубаво цвете, но усеща, че пръстите му докосват студената кожа на змия. Така към неприятната изненада, че съм се озовала срещу изповедник, различен от онзи, когото си представях, се прибави и ужасът, който събуди в душата ми неговият неискрен глас. Все пак намерих сили да измънкам:
— Вие наистина ли сте отец Елиа?
— Той самият — отговори непознатият. — Защо? Навярно и друг път си идвала тук?
— Веднъж.
Той помълча, после поде:
— Всичко, което ми каза, заслужава да бъде разгледано наново, точка по точка… Касае се не за едно, а за редица неща, някои от които засягат тебе, други — останалите… Но доколкото си свързана, даваш ли си сметка, че си допуснала изключително тежки грехове?
— Да, съзнавам — измърморих.
— И си се разкаяла?
— Мисля, че да.
— Ако разкаянието ти е искрено — поверително и бащински продължи той, — естествено можеш да се надяваш на опрощение, но, уви, не си само ти… Има и други, които са се провинили и са извършили престъпления… Ти знаеш за едно потресаващо престъпление… по ужасен начин е бил убит човек. Не те ли подтиква съвестта да разкриеш името на виновника, за да бъде наказан подобаващо?
Караше ме да предам Сондзоньо. В качеството си на свещеник имаше това право, но освен че се бях лъгала точно в такъв момент, моите подозрения и опасения се засилиха от тона, с който ми говореше.
— Ако кажа кой е — изпелтечих, — и аз ще вляза в затвора.
— Хората, както и Бог — незабавно откликна той, — ще оценят жертвата и разкаянието ти. Законът освен наказание познава и прошка… в замяна на много по-леко страдание в сравнение с агонията на покойния ти ще помогнеш да се укрепи справедливостта, така жестоко накърнена. Не чуваш ли гласа на жертвата, която напразно моли за милост убиеца си?
Не преставаше да ме увещава, като точно според задълженията си грижливо и не без задоволство подбираше думи от свещеническата фразеология. Моето огромно, почти истерично и единствено желание бе да се махна. Бързо казах:
— Искам да си помисля дали да съобщя. Утре ще се върна и ще ви кажа какво съм решила. Ще ви намеря ли тук?