На следния ден напразно очаквах предполагаемото посещение на полицията. Така измина и по-следващият ден, без да се случи нищо, което да потвърди моите предвиждания. През това време не бях излизала дори от стаята си, и твърде скоро ми дотегна да прехвърлям наум последиците от моята необмислена постъпка. Отново се замислих за Джакомо и си дадох сметка, че искам да го видя поне още веднъж, преди да изсърбам каквото съм си надробила, защото продължавах да смятам, че свещеникът неминуемо ще ме издаде. На третия ден привечер импулсивно станах от леглото, грижливо се облякох и излязох от къщи.
Знаех адреса на Джакомо и след двайсет минути бях пред дома му. Но когато понечих да вляза във входа, се сетих, че не съм го предупредила за посещението си, и се разколебах. Опасявах се, че ще ме посрещне лошо или направо ще ме отпрати. Нетърпеливата ми крачка се забави и натъжена спрях пред един магазин, питайки се дали не е по-добре да се прибера и да изчакам той да ме потърси. Съзнавах, че в началото на връзката ни трябва да проявявам по-голямо благоразумие и изобщо да не му позволя сам да разбере, че съм влюбена и не мога да живея без него. От друга страна, да се върна обратно вкъщи ми се виждаше крайно непривлекателно, защото, след като се изповядах, тревогите ми се увеличиха и имах нужда да зърна Джакомо дори само за да се поразсея. Погледът ми попадна във витрината на магазина, пред който стоях — беше за вратовръзки и ризи, и неочаквано си спомних, че бях обещала да му купя нова вратовръзка, за да махне протритата, която носеше. Когато човек е влюбен, никога не разсъждава разумно; казах си, че с подаръка вече имам повод да ида при него, без да си давам сметка, че именно той ме унижава още повече. Влязох в магазина и след обстоен избор купих най-хубавата и скъпа вратовръзка, сива, с червени райета. Продавачът с малко нетактична любезност, типична за хора от неговия бранш, които си мислят, че могат да влияят на клиентите, ме попита дали мъжът, за когото е отредена, е рус или мургав. „Мургав“ — бавно промълвих с мисълта, че произнасям думата гальовно и се изчервих от срам, че това може да бъде забелязано.
Вдовицата Медолаги живееше на четвъртия етаж в стара и навяваща тъга сграда, чиито прозорци гледаха към Тибър. Изкачих пеша стълбите и без да съм си поела дъх, позвъних на скритата в мрака врата. Вратата веднага се отвори и на прага се появи Джакомо.
— А, ти ли си?! — изненадан каза.
Очевидно очакваше някого.
— Може ли?
— Да, да… мини оттук.
Тръгна пред мене по почти тъмния коридор към хола. Тук също бе тъмно, защото кръглите прозорци бяха с червени стъкла и много приличаха на тези в църквите. Видях куп черни мебели, инкрустирани със седеф. По средата имаше кръгла маса, върху нея бутилка и сини кристални ликьорени чашки със старинна форма. Килимите бяха много, имаше дори една бяла много проскубана меча кожа. Всичко беше старо, но чисто и подредено и сякаш съхранило дълбоката тишина, която, изглежда, от край време цареше тук. Отидох в дъното на хола, седнах на едно канапе и попитах:
— Чакаше ли някого?
— Не. Защо дойде?
Въпросът му наистина не беше особено любезен. Джакомо не ми се видя ядосан, само изненадан.
— Дойдох да се сбогувам — усмихната отговорих, — защото мисля, че се срещаме за последен път.
— Защо?
— Сигурна съм, че най-късно утре ще ме арестуват и ще ме тикнат в затвора.
— В затвора ли? Какво, по дяволите, говориш?
Тонът и изразът му се промениха и се досетих, че вероятно се страхува за себе си; навярно предположи, че съм го издала или съм го компрометирала, споменавайки пред някого за политическата му дейност. Усмихнах се и продължих:
— Не бой се, това няма ни най-малка връзка с тебе.
— Не, не — бързо възрази той, — но просто не разбирам… В затвора ли? И защо?
— Затвори вратата и седни тук — казах, като му посочих мястото до себе си.
Джакомо отиде да затвори вратата и седна до мене. Съвсем спокойно, без да крия нищо, му разказах историята с пудриерата, включително и как съм се изповядала. Без да ме поглежда, той слушаше с наведена глава и си гризеше ноктите, което у него бе признак на интерес. Накрая добавих:
— Сигурна съм, че оня свещеник ще ми изиграе някоя лоша шега. Ти какво мислиш?
Загледан във витража отсреща, Джакомо поклати глава и без да ме поглежда, каза:
— Едва ли… Не вярвам… Това, че някакъв свещеник е грозен, не е основание…