— Умалително е на Джакомо. Не може ли?
— Не, не, може, но така на галено се обръщаха към мене у дома, това е.
— Майка ти ли те нарича Мино? — попитах и като пуснах китката му, пъхнах ръка под вратовръзката и запровирах пръсти под ризата към голите му гърди.
— Да, майка ми — с известно нетърпение потвърди той и след миг с особен тон, някак саркастично добави: — Това не е единственото нещо, изречено от тебе, което да не казва и майка ми. Всъщност имате еднакво мнение почти по всички въпроси.
— Например? — попитах.
Почти не го слушах от вълнение. Бях разкопчала ризата му и се опитвах да погаля неговото слабо и нежно момчешко рамо.
— Например — отвърна, — когато ти разказах, че се занимавам с политика, ти веднага уплашена възкликна: „Но това е забранено, опасно е!“ Е, добре, същото и със съвсем същата интонация би казала и майка ми.
Мисълта, че приличам на майка му, ме ласкаеше най-вече защото беше негова майка, а освен това знаех, че е дама.
— Колко си глупав! — с нежност промълвих. — Какво лошо има? Означава, че майка ти те обича, както те обичам и аз. Няма съмнение, че е опасно да се занимаваш с политика… Един младеж, когото познавам, го арестуваха и от две години е в затвора. За какво ти трябва? Онези са толкова по-силни, че за най-малкото провинение те пъхат в затвора. Струва ми се, че прекрасно може да се живее и без политика.
— Майка ми, майка ми! — язвително извика той. — Точно същото приказва майка ми!
— Не знам какво приказва майка ти — отвърнах, — но разбира се, каквото и да е то, го казва за твое добро. Ти трябва да зарежеш политиката, не си професионален политик. Студент си, а студентите трябва да учат.
— Да уча, да се дипломирам, да си създам положение — прошепна той, сякаш говореше на себе си.
Не отговорих и приближих лице до неговото. Целунахме се и се отдръпнахме един от друг, Джакомо, изглежда, се разкайваше, че ме е целунал, и ме гледаше оскърбено и недружелюбно. Побоях се, че съм го обидила, прекъсвайки с тази целувка разговора му за политиката, и бързо добавих:
— В края на краищата, занимавай се… Аз нямам нищо общо с твоите работи. Дори ако искаш, така и така съм тук, можеш да ми дадеш пакета. Ще го скрия, както се уговорихме.
— Не, не! — живо възрази. — За бога, вече е неуместно. При приятелството ти с Астарита… Ако го намери…
— Защо? Толкова ли е опасен Астарита?
— Един от най-опасните — сериозно отвърна Джакомо.
Изпитах някакво смътно желание да го уязвя, но без злоба, добродушно.
— Всъщност — рекох мило — ти никога не си възнамерявал да ми повериш тоя пакет.
— Тогава защо ще ти казвам?
— Извини ме и не се обиждай, но мисля, че го направи, за да се изтъкнеш пред мене, да ми покажеш, че сериозно се занимаваш със забранени, опасни неща.
Джакомо се ядоса и разбрах, че съм улучила целта.
— Какви глупости! — възкликна. — Ти наистина си глупачка!
Но после ненадейно се успокои и недоверчиво ме попита:
— Защо? Какво те кара да мислиш така?
— Не знам — отговорих усмихната. — Начинът, по който постъпваш. Може би не си даваш сметка, но изобщо не оставяш впечатление, че сериозно си се захванал с политика.
Той направи подигравателен жест, сякаш насочен срещу него самия.
— Да, но нещата са съвсем сериозни — каза.
Изправи се и като протегна слабите си ръце, ентусиазирано и във фалцет издекламира:
— Донесете ми меча, тук го донесете, сам отивам да се бия, сам ще падна в боя.
Движеше ръце и крака, беше смешен и приличаше на марионетка. Попитах:
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо — отговори. — Един стих.
Странно, но от възбудата внезапно премина към мрачна вглъбеност и униние. Седна и чистосърдечно заяви:
— Виж какво, правя го толкова сериозно, че се надявам наистина да ме арестуват и тогава на всички ви ще докажа сериозно ли е било, или не.
Замълчах, погалих го и като взех лицето му в дланите си, казах:
— Какви хубави очи имаш!
Очите му наистина бяха много красиви, нежни, големи, с буден и невинен израз. Джакомо отново се развълнува, брадичката му затрепери. Прошепнах:
— Защо не отидем в твоята стая?
— Дори не си го помисляй, съседна е със стаята на вдовицата, а тя по цял ден стои на отворена врата, за да следи коридора.