— Тогава да идем у дома.
— Много е късно… далеко е. А и скоро би трябвало да дойдат мои приятели.
— Тогава тук.
— Ти си луда!
— По-добре си признай, че те е страх — настоях. — Не се страхуваш да правиш политическа пропаганда, поне така твърдиш, но те е страх, че може да те сварят в хола с жена, която те обича. Какво толкова ще стане в края на краищата? Вдовицата ще те изгони и ще се наложи да си търсиш друга стая.
Знаех, че засегна ли струната на гордостта му, ще постигна всичко. И наистина Джакомо изглежда бе склонен — неговото желание сигурно не е било по-слабо от моето.
— Ти си луда — повтори. — Все пак може да се окаже по-досадно да бъда изгонен оттук, отколкото да ме арестуват… И къде ще се настаним?
— На пода — тихо и с чувство казах. — Ела, ще ти покажа как.
Джакомо имаше доста объркан вид и сякаш бе изгубил дар слово. Станах от канапето и спокойно легнах долу. Подът беше покрит с много килими, в средата беше масата с чашките и бутилката. Изпънах се на килимите, под масата останаха главата и бюста ми, дръпнах съпротивляващия се Мино за ръката и го принудих да легне върху мене. Отпуснах глава назад и като затворих очи, специфичната миризма на прашен килим ми се стори хубава и упойваща, сякаш лежах не върху нещо мръсно, а на зелена поляна, ухаеща на цветя и треви. Мино беше върху мене и неговата тежест ме караше да усещам приятно твърдия под; бях доволна, че той не го усеща и тялото ми му служи за постеля. Когато започна да ме целува по шията и лицето, се зарадвах от сърце, защото досега не го бе правил. Отворих очи, лицето ми беше обърнато настрани, бузата ми опираше грубия вълнен килим и освен него виждах голяма част от лъснатата с паркетин мозайка, и най-долу, в ниското, двете крила на вратата. Дълбоко въздъхнах и пак затворих очи.
Първи стана Мино, аз полежах в позата, в която беше ме оставил — по гръб, с ръка на лицето, вдигнати дрехи и разтворени крака. Бях щастлива и тъй замаяна, та ми се струваше, че дълго ще лежа върху твърдия под, с прах в ноздрите. Може би дори за миг съм се унесла в лека дрямка, защото май ми се присъни, че съм на разцъфнала поляна, лежа на тревата и над главата ми е обляното от слънце небе, а не масата. Мино сигурно помисли, че ми е прилошало, защото усетих, че ме раздруса, и тихо попита:
— Какво ти е? Какво правиш? Хайде, ставай бързо!
С усилие отместих ръка от лицето си, бавно излязох изпод масата и се изправих. Бях щастлива и се усмихвах. Облегнат на бюфета, поприведен и още задъхан, Мино мълчеше и уплашено и неприязнено ме гледаше.
— Повече не искам да те виждам — каза накрая.
В същото време приведеното му тяло неволно и странно потрепна, като марионетка, на която се е скъсала някаква пружина.
Усмихнах се и попитах:
— Защо? Обичаме се и ще се срещаме — приближих се до него и го погалих.
Мино извърна настрани пребледнялото си лице и ядосано повтори:
— Повече не искам да те виждам.
Знаех, че се разкайва, задето ми е отстъпил, оттам идеше неприязнеността му. Той винаги с голяма неохота и много угризения се примиряваше с факта, че ме е любил. Точно като човек, който решава да направи нещо, което хем му се иска, хем знае, че не бива да прави. Бях сигурна, че лошото му настроение няма да продължи дълго и потисканото му и ненавистно влечение към мене накрая неизменно ще надделява над чудатия стремеж към целомъдреност. Затова не обърнах внимание на приказките му, сетих се, че съм му купила вратовръзка, и отидох до стола, където си бях оставила чантата и ръкавиците. Междувременно казах:
— Хайде, не се тревожи толкова. Повече няма да стъпя тук. Доволен ли си?
В същия момент вратата широко се отвори и възрастна камериерка въведе двама мъже. С нисък и дебел глас единият поздрави:
— Здравей, Джакомо.
Досетих се, че са негови политически съмишленици, и с любопитство ги заразглеждах. Този, който поздрави, действително беше грамаден: по-висок от Мино, с широки рамене и вид на професионален боксьор. Беше рус, разчорлен, с небесносини очи, сплескан нос и червена безформена уста. Изразът на лицето му ми хареса — прям, приветлив, примесен с плахост и простодушие. Макар да бе зима, той не носеше палто, а сако и бял пуловер с висока яка, който подчертаваше спортния му вид. Ръцете му, показващи се от навитите ръкави на пуловера, ме поразиха — червени, с дебели китки. Вероятно беше съвсем млад, на възрастта на Джакомо. Приличаше на работник или селянин; за разлика от него другият беше около четирийсетгодишен и по дрехи, и по външност бе буржоа. Беше нисък и застанал до приятеля си, направо казано, изглеждаше дребосък. Беше доста мургав, с големи очила с кокалени рамки, които скриваха лицето му. Под очилата се подаваше смачкано носле, под което се разтваряше огромна уста, подобна на пукнатина между ушите. Хлътналите бузи, черната необръсната брада, протритата яка, износената дреха на лекета, в която се губеше невзрачното му телце, всичко у него говореше за прогресираща занемареност и нищета. Да си призная, видът им ме учуди, защото Мино винаги бе облечен с присъщата му небрежна елегантност и по всичко личеше, че принадлежи на кръг, различен от техния. Ако не ги бях видяла да го поздравяват и той да им отвръща, никога нямаше да си помисля, че са приятели. Моментално изпитах инстинктивна симпатия към грамадния мъж и антипатия към дребното човече. Смутено усмихнат, той попита: