— Май сме подранили?
— Не, не — отвърна Мино, поклащайки се. Беше замаян и опитваше да се съвземе. — Точни сте.
— Точността е учтивостта на кралете — рече дребосъкът, потривайки ръце.
И изненадващо, сякаш фразата беше изключително остроумна, се изсмя. После изведнъж стана много сериозен и почти се усъмних, че се е засмивал.
— Адриана — с усилие изрече Мино, — да ти представя двама мои приятели: Тулио — посочи ниския — и Томазо.
Забелязах, че не назова фамилиите им, и помислих, че и имената са фалшиви. Усмихната подадох ръка. Томазо я стисна, та чак пръстите ме заболяха, а Тулио я навлажни с потта, която мокреше дланта му. С разпаленост, която ми се стори подигравателна, изрече: „Изключително щастлив съм“, а Томазо, мисля със симпатия: „Приятно ми е.“ Направи ми впечатление, че има леко изразен диалект. За миг се гледахме мълчаливо.
— Джакомо, ако искаш — предложи Томазо, — можем да си тръгнем. Ако сега си зает, ще дойдем утре.
Видях как Мино потрепери и разбрах, че ще им каже да останат, а аз трябва да си вървя. Вече го познавах достатъчно добре и знаех, че няма да постъпи другояче. Спомних си, че преди няколко минути му се бях отдала и още усещах по тялото си ръцете му, които бяха ме притискали, и устните, целували шията ми. Не душата, винаги готова да отстъпва и да се примирява, а тялото ми се възмути от недостойното отношение към него. Направих крачка напред и ядосана рекох:
— Да, по-добре е да си вървите и да се срещнете утре. Имам да казвам още доста неща на Мино.
Неприятно изненадан, той възрази:
— Налага се да говоря с тях.
— Ще говориш утре.
— Е — добродушно рече Томазо, — решавайте. Ако искате да останем, кажете, ако ли не, ще си идем.
— Ние само питаме кое предпочитате — с обичайния смях допълни Тулио.
Мино се колебаеше. Въпреки волята ми моето тяло отново яростно се възпротиви.
— Слушайте — повишавайки глас, се обърнах към тях, — преди минути ние с Джакомо се любихме тук, на пода, върху този килим. Вие на негово място какво щяхте да направите, щяхте ли да ме изгоните?
Стори ми се, че Мино се изчерви. Засрамен, яростно обърна гръб и отиде до прозореца. Томазо бързо ме погледна и без усмивка рече:
— Разбрах. Отиваме си. Довиждане до утре по същото време, Джакомо.
Думите ми, изглежда, потресоха дребния Тулио. Той ме изгледа с отворена уста, облещвайки очи зад дебелите стъкла. Естествено, никога не му се бе случвало да чуе жена да се изрази тъй прямо и в онзи миг вероятно хиляди неприлични мисли са кръстосвали ума му. Но Томазо го викна от прага: „Тулио, тръгваме!“, и той, макар да не откъсваше смаяния си и похотлив поглед от мене, заднешком пое към вратата и излезе.
Изчаках ги да си отидат, приближих се до Мино, който все така стоеше до прозореца с гръб към мене, и обвих ръка около шията му.
— Обзалагам се, че вече не можеш да ме понасяш.
Той бавно се обърна и ме изгледа. В очите му се четеше гняв, но при вида на лицето ми, което сигурно излъчваше нежност, любов и своеобразна невинност, погледът му се промени и той с уравновесен, но някак тъжен тон попита:
— Сега доволна ли си? Постигна онова, което желаеше.
— Да, доволна съм — потвърдих, като го прегърнах силно.
Той не се възпротиви на прегръдката ми и продължи:
— Какво имаш да ми казваш?
— Нищо — отвърнах, — исках да прекараме вечерта заедно.
— Но аз след малко отивам на вечеря — каза. — Вечерям тук, у вдовицата Медолаги.
— Е, добре, покани ме на вечеря.