Той ме изгледа и се поусмихна на наглостта ми.
— Добре — търпеливо се съгласи, — ще отида да предупредя. Като каква желаеш да те представя?
— Както предпочиташ… като роднина.
— Не, ще те представя за моя годеница. Имаш ли нещо против?
Не дръзнах да покажа колко приятно ми стана от предложението му. Престорих се на безразлична и отвърнах:
— За мене няма значение дали като годеница или като друга, важното е да сме заедно.
— Почакай, връщам се веднага.
Джакомо излезе, аз отидох в единия ъгъл на хола, защото бях раздърпана след любовната суматоха и ненадейното пристигане на Тулио и Томазо, оправих си дрехите и си закопчах корсажа. В огледалото на отсрещната стена зърнах дългия си съвършен крак, обут в копринен чорап, и сред старите мебели и застоялия неподвижен въздух той ми направи странно впечатление. Спомних си за времето, когато се бях любила с Джино във вилата на господарката му и бях откраднала пудриерата, и неволно сравних онзи отдавнашен период от живота си с настоящия. Тогава бях изпитала чувство на празнота, горчивина, желание да отмъстя, ако не пряко на Джино, то на света, който чрез него така жестоко ме беше наранил. Сега обаче бях радостна, свободна, окрилена. За пореден път се убедих, че истински обичам Мино и малко ме е грижа дали и той ме обича.
Поизтупах си дрехите, отидох до огледалото и си пригладих косата.
Вратата зад мене се отвори и Мино влезе.
Надявах се, че ще се приближи и ще ме прегърне, докато се оглеждах. Той отиде в дъното на хола и седна на едно канапе.
— Готово — обяви, палейки цигара, — сложиха още един прибор, след малко отиваме да вечеряме.
Зарязах огледалото, седнах до Мино, пъхнах ръката си под неговата и се притиснах.
— Онези двамата — напосоки попитах — бяха от политиката, нали?
— Да.
— Изглежда, не са кой знае колко богати.
— Защо?
— Ами ако се съди по вида им…
— Томазо е син на един наш управител на имение, а Тулио е преподавател в училище.
— Не ми е симпатичен.
— Кой?
— Учителят. Нечистоплътен е и така ме гледаше, когато казах, че съм се любила с тебе…
— Явно си му харесала.
Помълчахме. Казах:
— Знам, че се срамуваш да ме представиш като своя годеница… Ако искаш, ще си тръгна.
Съзнавах, че единственият начин да изкопча малко внимание от него, е като го обвинявам, че се срамува от мене. И наистина той веднага ме прегърна и рече:
— Аз ти го предложих сам. Защо трябва да се срамувам от тебе?
— Знам ли. Личи, че си в лошо настроение.
— Не съм в лошо настроение. Смаян съм — почти с тон на учен отговори той, — че правихме любов… Дай ми време да се съвзема.
Забелязах, че все още беше много блед и с отвращение пушеше.
— Имаш право — промълвих. — Извини ме. Ти си винаги толкова студен и недостъпен, че ме караш да си губя ума. Ако не беше такъв, преди малко нямаше да настоявам да остана.
Мино хвърли цигарата и отговори:
— Не е вярно, че съм студен и недостъпен.
— И все пак…
— Ти много ми харесваш — продължи той, гледайки ме внимателно. — Истината е, че аз преди малко не ти се съпротивлявах, както бих искал.
Думите му много ме зарадваха, но нищо не казах и сведох очи. Мино продължи:
— Но предполагам, че всъщност си права. Това не може да се нарече любов.
Сърцето ми се сви и едва успях да прошепна:
— А какво е любов според тебе?
— Ако те обичах — отговори той, — преди малко нямаше да ми се иска да те отпратя и нямаше да се ядосам, когато настоя да останеш.
— Ядоса ли се?
— Да… и сега щях да ти говоря, да бъда весел, приятен, непринуден, шеговит… Щях да те галя, да ти правя комплименти, да те целувам, да кроя планове за бъдещето… Не е ли това любовта?
— Да — тихо казах, — поне такива са външните й прояви.
Той дълго мълча, после с неохота и с примирение сухо рече:
— Всички неща правя така, без да ги обичам, без да ги чувствам със сърцето си, но умът ми знае как стават и аз ги върша студено и безстрастно… Такъв съм и както изглежда, не съм в състояние да се променя.
Направих голямо усилие над себе си и отвърнах:
— Харесваш ми какъвто си, не се безпокой.
Прегърнах го с много любов. Почти в същия миг вратата се отвори, възрастната камериерка се показа и съобщи, че вечерята е готова.