Масата беше разтребена и на изчистената от трохи покривка в кръга светлина от полилея се виждаха четири чашки с кафе, теракотен пепелник във формата на лале и голяма бяла ръка, изпъстрена с тъмни петна и украсена с куп евтини пръстени, която държеше димяща цигара — ръката на госпожа Медолаги. Изведнъж ми стана непоносимо и се изправих.
— Мино, съжалявам — казах, засилвайки умишлено римското си произношение, — имам работа. Трябва да тръгвам.
Той си смачка цигарата в пепелника и на свой ред стана. Звънливо, точно като момиче от простолюдието, пожелах приятна вечер и направих лек поклон, на който вдовицата Медолаги важно откликна, а дъщерята не отвърна, и излязох. В коридора се обърнах към Мино:
— Боя се, че след тази вечер госпожа Медолаги ще те помоли да си потърсиш друга квартира.
Той вдигна рамене:
— Не вярвам. Плащам много и редовно.
— Отивам си. Вечерята ме натъжи.
— Защо?
— Защото действително се убедих, че не си способен да обичаш.
Изрекох думите с горчивина, без да го гледам. После вдигнах поглед и ми се стори, че и Мино е помръкнал. Но може би по бледото му лице бе паднала сянка от преддверието. Ненадейно съвестта ме загриза.
— Обиден ли си? — попитах.
— Не — неохотно рече той, — такава е истината.
Душата ми се изпълни с обич, силно го прегърнах и заговорих:
— Не е вярно. Напук го казах. Както и да е, аз много те обичам. Виж, донесох ти вратовръзка.
Отворих чантата, извадих вратовръзката и му я подадох. Той я погледна и запита:
— Да не си я откраднала?
Беше шега и както по-късно си изясних, в нея се съдържаше повече любов, отколкото във всяка гореща благодарност. Но тогава сърцето ме прободе, очите ми се напълниха със сълзи и прошепнах:
— Не, купих я от магазина тук, долу.
Мино разбра, че ме е оскърбил, и ме прегърна:
— Глупачка… Пошегувах се. Щеше да ми достави удоволствие даже да я беше откраднала. Дори може би по-голямо.
Поуспокоена предложих:
— Чакай, аз ще ти я сложа.
Той изпъна нагоре брада, свалих старата вратовръзка, вдигнах яката му и сложих новата.
— Тази грозна протрита вратовръзка — казах — ще я взема. Не бива да я носиш.
Всъщност исках спомен от него — нещо, което е носил.
— Е, ще се видим скоро — рече той.
— Кога?
— Утре след вечеря.
— Добре.
Взех ръката му и понечих да я целуна. Мино я дръпна, но не можа да попречи устните ми да я докоснат. Бързо, без да се обръщам, тръгнах надолу по стълбата.
Седма глава
След този ден продължих да живея постарому. Наистина обичах Мино и неведнъж ми се искаше да изоставя моя занаят, тъй несъвместим с истинската любов. Но независимо от любовта положението ми не се беше променило, намирах се в същата точка, тоест без пари и без възможност да ги печеля по друг начин. От Мино не исках да вземам, а и той разполагаше с ограничени средства, неговото семейство му изпращаше колкото да се издържа. И тук трябва да кажа, че изпитвах неудържимо желание да плащам навсякъде, където ходехме заедно, в кафенетата или ресторантите. Той редовно отхвърляше предложенията ми, което винаги ме разочароваше и огорчаваше. Когато Мино нямаше пари, ме водеше в градските градини, сядахме на някоя пейка и като същински бедняци гледахме минувачите и разговаряхме. Един ден му казах:
— Нищо че си без пари, нека отидем в някое кафене. Аз ще платя… Какво ти пречи?
— Това е невъзможно.
— Защо? Искам да вляза в кафене и да пийна нещо.
— Тогава иди сама.
Всъщност блазнех се да платя за Мино, а не да ида в кафене. Имах дълбоко, мъчително и упорито желание да го направя и още по̀ би ми харесало направо да му давам парите, всички спечелени пари, които получавах от случайните си любовници. Струваше ми се, че единствено така мога да му засвидетелствам любовта си, и мислех, че ако го издържам, ще го привържа по-силно към себе си, отколкото обвързва любовта. Един път му казах: