— Коя е госпожа Лобианко? — объркана и малко засегната попитах.
— Една отвратителна вещица, която често ме кани на приемите си с надеждата, че ще се влюбя в някоя от ужасните й дъщери. Защото аз съм това, което на светски жаргон се нарича добра партия.
— Но аз съвсем не искам да съм като госпожа Лобианко.
— И въпреки всичко щеше да си, ако притежаваше нещата, за които говориш. И госпожа Лобианко е родена в богато семейство, което й е дало отлично възпитание, осигурило й е надарени учители и гувернантки чужденки, пратило я е на училище, дори, мисля, в университет. И тя е била отгледана в красива и хигиенична къща, и тя всяко лято е ходила на море или планина, носила е хубави дрехи, канили са я на гости и е приемала гости… куп покани и куп приеми… Тя също се е омъжила за добър мъж — инженер Лобианко, който работи и носи много пари вкъщи. Най-сетне и тя има от съпруга си, на когото даже вярвам, че не е изневерявала, няколко деца. По-точно три дъщери и син. И въпреки това, както казах, е отвратителна вещица.
— Но тя щеше да е същата, независимо от средата си.
— Не, тя е като приятелките си и приятелките на нейните приятелки.
— Щеше да е същата — възразих, опитвайки да се освободя от неговата възгруба прегръдка, — всеки си има характер. Навярно госпожа Лобианко е вещица, но аз съм сигурна, че при такива условия щях да съм много по-добра, отколкото съм сега.
— Нямаше да си по-малко ужасна от госпожа Лобианко.
— Но защо?
— Така.
— Да видим… Твоето семейство струва ли ти се ужасно?
— Без съмнение.
— Ти също ли си ужасен?
— Също. Във всичко, по което приличам на семейството си.
— Но защо, кажи защо?
— Така.
— Не е отговор.
— Същия отговор — рече той — би ти дала госпожа Лобианко, ако й зададеш определени въпроси.
— Какви въпроси?
— Няма значение какви — нехайно отвърна той. — Неудобни. Едно важно изречено „така“ затваря устата и на най-любопитните. Така… без никаква причина… така.
— Не те разбирам.
— Какво значение има, че не се разбираме, щом наистина се обичаме? — рече накрая той, като ме прегърна по свойствения си ироничен маниер, лишен в същината си от любов.
Спорът завърши. Защото Мино не само че никога не се отдаваше напълно, с чувство и запазваше известна резервираност за най-важното, за да лиши от стойност редките си любовни изблици, но и изобщо не ми доразкриваше мислите си; винаги, когато смятах, че съм достигнала сърцевината на разсъжденията му, той ме отблъскваше с шега или комична постъпка, убягваше ми и аз не можех да го разбера. Беше във всяко отношение изплъзващ се. Отнасяше се с мене като с по-низш човек, все едно експериментираше с научна цел. Може би именно затова толкова, тъй покорно и безнадеждно го обичах.
Всъщност имах впечатлението, че мрази не само собственото си семейство и среда, а всички хора. Не помня повода, по който веднъж той заяви:
— Богатите са ужасни, но и бедните, макар по други причини, не са по-добри.
— Я по-добре — казах — направо си признай, че ненавиждаш хората, без изключение.
Започна да се смее:
— Теоретично, когато не съм сред тях, не ги ненавиждам. Даже, колкото повече вярвам, че ще се усъвършенстват, толкова по-малко ги мразя. Ако не вярвах в това, не бих се занимавал с политика. Когато съм сред хора обаче, те наистина ме ужасяват. — И изведнъж горчиво добави: — Хората нищо не струват.
— Ние също сме хора — възразих — и излиза, че нищо не струваме. Следователно нямаме право да съдим.
Мино отново се засмя и отвърна:
— Но аз не ги съдя, усещам ги или по-точно ги подушвам, както кучето подушва следа. Нима кучето съди? Подушвам ги коварни, глупави, егоистични, дребнави, вулгарни, неискрени, горделиви, пълни подлеци. Подушвам ги, това е усещане. Нима може да се заличи едно усещане?
Чудех се какво да отговоря, затова казах само:
— Аз нямам такова усещане.
Веднъж Мино подхвърли:
— Всъщност не знам дали хората са добри или лоши, но без съмнение са ненужни, излишни.
— Какво ще рече това?
— Искам да кажа, че прекрасно би могло да мине и без човечеството. То не е нищо повече от един грозен израстък върху лицето на земята… Светът ще бъде несравнимо по-хубав без хората, без техните градове, улици, пристанища, малките им удобства. Представи си колко по-красиво би било, ако има само небе, море, дървета, земя, животни.