Не се стърпях, засмях се и възкликнах:
— Колко си странен!
— Човечеството — продължи той — е нещо безначално и безкрайно, но категорично отрицателно. Неговата история е само продължителна прозявка от скука. За какво е нужно човечеството? Аз бих могъл да мина и без него.
— Но ти също — казах — си част от него. И без себе си ли можеш да минеш?
— Преди всичко без себе си.
Друга негова фиксидея, необяснима, доколкото не се стремеше да я приложи на практика и служеше единствено за да му разваля удоволствието, беше целомъдрието. Мино непрестанно го възхваляваше и най-вече, сякаш напук, непосредствено след като бяхме се любили. Твърдеше, че любовта е най-глупавият и най-лесен начин да се освободиш от всички въпроси, като прикрито и незабелязано ги пропъдиш от съзнанието си, както нежелани гости се извеждат през страничния вход.
— След като са свършили работата, той и неговата съмишленица — съпруга или любовница — тръгват на разходка и са невероятно разположени да приемат света какъвто е, дори да е най-лошият от всички възможни.
— Не те разбирам — казах.
— И все пак — отвърна той — поне това би трябвало да разбираш. Или не е от специалността ти?
Обидих се и рекох:
— Моята специалност, както казваш, е да те обичам. Ако искаш, отсега нататък няма да се любим. Аз пак ще те обичам силно.
Мино се разсмя и попита:
— Наистина ли си сигурна?
В онзи ден повече не говорихме на тази тема. По-късно Мино често се връщаше към същите неща, повтаряше ги и накрая престанах да обръщам внимание, приех ги, както редица други черти от пълния му с противоречия характер.
За политика обаче, с малки изключения, той никога не отваряше дума. И до днес не знам към какво се е стремял, какви са били идеалите му, към коя партия принадлежеше. Моята неосведоменост се дължеше отчасти на тайната, в която Мино забулваше тази страна от живота си, отчасти на факта, че нищо не разбирах от политика и от липса на интерес и плахост не го помолих да ме осветли по тези въпроси. Постъпих зле и Бог ми е свидетел, че после се разкайвах. Но тогава ми се струваше много удобно да не се забърквам в неща, които считах, че не ме засягат, и да мисля само за любов. Изобщо държах се като много жени — съпруги и любовници, които дори не знаят по какъв начин мъжете им печелят парите, които носят вкъщи. От време на време се случваше да срещна двамата приятели на Мино, с които той се виждаше почти всеки ден. В мое присъствие те също нищо не споменаваха за политика, шегуваха се или разговаряха за маловажни неща.
Все пак не успявах да прогоня от сърцето си една постоянна тревожна напрегнатост, защото съзнавах, че да се кроят заговори срещу правителството, е опасно. Най-много се страхувах да не би Мино да прибегне до насилие; в невежеството си не разграничавах идеята за конспирация от идеята за въоръжена съпротива. В тази връзка помня един факт, който показва как, макар и смътно, съм долавяла, че съм била длъжна да се намеся, за да предотвратя опасностите, които го заплашваха. Знаех, че е забранено да се носи оръжие и има случаи, когато хора са съдени и вкарани в затвора само защото без разрешение са носили оръжие. От друга страна, в определени моменти човек престава да мисли и използването на оръжие често е излагало на опасност хора, които при други обстоятелства биха се спасили. Затова си мислех, че пистолетът, с който той толкова се гордееше, не само не му е нужен, както претендираше, но и щеше да се окаже изключително опасен, ако по някаква причина си послужеше с него или просто откриеха, че го носи. Не дръзвах да му говоря за това, защото си давах сметка, че ще е безполезно. Накрая реших да действам скришом. Веднъж Мино беше ми обяснил принципа на оръжието. Един ден, докато спеше, измъкнах пистолета от джоба на панталоните му, свалих пълнителя и махнах патроните. После затворих пистолета и го пуснах обратно в джоба. Патроните скрих в чекмеджето под бельото. Извърших всичко за миг, върнах се в леглото и заспах. След два дни сложих патроните в чантата си и отидох да ги хвърля в Тибър.
В един от онези дни ме посети Астарита. Почти бях забравила за него, а за камериерката смятах, че съм изпълнила дълга си докрай, и повече не ми се занимаваше с тази история. Астарита ме осведоми, че свещеникът предал пудриерата в полицейския участък и след като била върната, по съвет на полицията, госпожата оттеглила обвинението си, признали камериерката за невинна и я освободили. Трябва да кажа, че новината ме зарадва преди всичко защото разсея ужасното предчувствие, което се бе загнездило у мене след онази изповед. Но аз вече не мислех за жената, която вече бяха пуснали на свобода, а за Мино; казах си, че след като и обвинението, от което толкова се страхувах, е отпаднало, няма какво да се боя нито за себе си, нито за него. С несдържана радост прегърнах Астарита.