— Толкова ли държеше жената да излезе от затвора? — недоверчиво подхвърли той.
— На тебе — излъгах, — дето всеки ден с леко сърце пращаш в затвора кой знае колко невинни хора, навярно ти се вижда странно, но за мене беше истинско мъчение.
— Аз не пращам никого в затвора — измърмори Астарита. — Само изпълнявам дълга си.
Попитах:
— Ти видя ли свещеника?
— Не, не съм… Обадих се по телефона, съобщиха ми, че пудриерата действително била предадена от някакъв свещеник, който я получил под тайната на изповедта… Тогава аз направих препоръката.
Стана ми тягостно, без да разбирам защо. После попитах:
— Ти наистина ли ме обичаш?
Той се смути от въпроса ми и като ме притисна, със заекване отговори:
— Защо питаш? Не би трябвало повече да се съмняваш.
Искаше да ме целуне, но аз се изплъзнах и казах:
— Попитах те, защото държа да знам дали щом те помоля, винаги ще ми помагаш, както ми помогна сега.
— Винаги — отговори той разтреперан. Приближи лицето си до моето. — А ти ще бъдеш ли мила с мене?
След като Мино се върна, твърдо бях решила, че повече няма да имам нищо общо с Астарита. Той не беше като случайните ми любовници и макар че не го обичах, даже в определени моменти направо се отвращавах от него, имах чувството, че ако му се отдам, ще изневеря на Мино. Изкуших се да му кажа истината: „Не, повече никога няма да бъда мила с тебе“, но си промених намерението и се въздържах. Досетих се, че той е силен, че всеки ден Джакомо може да бъде арестуван и ако искам Астарита да се намеси в негова полза, не бива да го отблъсквам. Успокоена, на един дъх изрекох:
— Да, ще бъда мила с тебе.
— Кажи — упорито настоя той, — кажи, обичаш ли ме поне малко?
— Не, за обич не може да става и дума — решително отвърнах. — Знаеш го, толкова пъти съм ти го казвала.
— И никога ли няма да ме обикнеш?
— Мисля, че не.
— Защо?
— Няма за какво.
— Сигурно обичаш някого другиго.
— Това не трябва да те интересува.
— Имам нужда от любовта ти — отчаян рече той, без да откъсва от мене ядния си поглед. — Защо не искаш да ме обикнеш поне малко?
Разреших му да остане при мене до късно през нощта. Астарита беше съкрушен, че не мога да го обикна, и въобще не изглеждаше убеден, че му казвам истината. „Аз не съм по-лош от другите мъже — повтаряше — защо да не обичаш мене, а друг?“ Той наистина будеше съжаление, настойчиво питаше какви са чувствата ми и все търсеше в думите ми някаква опорна точка за надеждите си. В един момент ми се прииска да го излъжа и да му създам илюзията, на която толкова много държеше. Направи ми впечатление, че през споменатата нощ бе по-меланхоличен и отблъскващ, отколкото обикновено. Като че ли искаше по някакъв начин без думи да ми вдъхне любовта, която сърцето ми му отказваше. Помня, че в един момент пожела да седна гола в креслото. Коленичи пред мене, сложи ръка в скута ми, долепи лице до стомаха ми и дълго остана неподвижен. Междувременно аз неспирно трябваше да го милвам лекичко по главата. Не за първи път Астарита ми налагаше подобна любовна пантомима, но тогава ми се стори по-отчаян от всякога. Силно притискаше лице в корема ми, сякаш искаше да влезе там и да бъде погълнат, и от време на време простенваше. В онези мигове не приличаше на любовник, а на дете, което търси закрилата и топлината на майчиния скут. Мина ми през ума, че мнозина биха предпочели никога да не са се раждали и че в поведението на Астарита вероятно несъзнателно се изразяваше неговото смътно желание отново да бъде приютен в тъмната утроба, от която с болка е бил изхвърлен на белия свят.
През същата нощ странностите му продължиха толкова дълго, че с отпусната на креслото глава и ръка върху неговата глава, заспах. Не знам колко съм спала, но за секунда ми се стори, че се пробуждам и виждам Астарита облечен, не коленичил в краката ми, а застанал срещу мен да ме наблюдава с жлъчните си, меланхолични очи. Но може би бе сън или халюцинация. Факт е, че внезапно наистина се събудих и видях, че си е заминал, оставяйки в скута ми, там, където бе притискал лице, обичайната сума.