— Тъй да бъде — каза той, — но това е последният път, когато съм ти прочел нещо.
Разказвам за тази разпра, защото ми се струва типична за начина, по който Мино мислеше и действаше. Струва ми се, че дори да не си бях признала, че не разбирам нищо, се съмнявам, че той щеше да продължи образователните си усилия. И не толкова от нежелание, колкото от присъщата му неспособност да упорства в начинания, които изискват продължително и истинско въодушевление. Мино никога не си го призна открито, но аз разбрах, че често скептицизмът, който прозираше в неговите думи, отговаряше на същинското му душевно състояние. Случваше се да изпадне във възторг от някоя идея и докато траеше огънят на увлечението, той смяташе, че е осъществима. После внезапно огънят угасваше и Мино изпитваше единствено досада, отвращение и във висша степен усещане за абсурдност. И тогава или се отдаваше на хладно и бездейно равнодушие, или постъпваше машинално и привично, сякаш огънят никога не е угасвал, с една дума — преструваше се. Трудно ми е да обясня какво точно ставаше с него при подобно стечение на обстоятелствата, навярно жизнеността му рязко секваше, като че ли изведнъж цялата топлина на кръвта се отдръпва от мозъка му, оставяйки след себе си празнота и пустота. Беше ненадейно, непредвидимо и пълно пречупване, сравнимо с неочакваното прекъсване на електрическия ток, потапящо в мрак празнично осветена допреди минута къща, или пък с внезапно изгубил енергията си мотор, чиито колела спират да се въртят и той престава да се движи. Това неравномерно редуване на жизненост с апатия и инертност се забелязваше веднага. Има един любопитен случай, на който навремето не придадох голямо значение и едва впоследствие, си изясних колко показателен е бил. Веднъж Мино между другото ме попита:
— Ще ти бъде ли приятно да направиш нещо за нас?
— Кои нас?
— Нашата група… Например да ми помогнеш в разпространяването на позивите?
Както винаги, чаках всичко, което можеше да ни сближи и да укрепи отношенията ни. Без колебание отговорих:
— Разбира се, кажи какво трябва да направя и ще го направя.
— А не се ли страхуваш?
— Защо да се страхувам? Щом ти го вършиш…
— Да, но най-напред — рече — е необходимо да ти обясня за какво става въпрос. Първо трябва да познаваш нашите идеи, заради които се излагаш на рискове.
— Ами обясни ми ги.
— Не те интересуват.
— Защо? Разбира се, че ме интересува какви са. Освен това нещата, с които се занимаваш, ме интересуват ако не за друго, поне защото ти си се заел с тях.
Гледаше ме, внезапно очите му блеснаха и лицето му пламна.
— Добре — бързо отговори, — днес е много късно, но утре ще ти обясня подробно. От четенето на глас се убедих, че книгите те отегчават, но внимавай, това ще продължи дълго и ще трябва да ме слушаш и следваш. Дори ако понякога ти се стори, че не разбираш.
— Ще се постарая да разбера — казах.
— Би трябвало да разбереш — рече, сякаш си говореше сам, и ме остави.
На следващия ден го чаках, но той не дойде. Пристигна след два дни и щом влезе в стаята, без да продума, седна на фотьойла до леглото.
— Е — весело казах, — готова съм, слушам те.
Бях забелязала пребледнялото му лице, помътнелите очи и посърналия му вид, но реших да не им обръщам внимание. Най-сетне той отвърна:
— Безсмислено е да слушаш, защото нищо няма да чуеш.
— Защо?
— Така.
— Кажи го направо — възнегодувах. — Мислиш, че съм прекалено глупава или прекалено невежа, за да схвана някои работи… Благодаря.
— Не, грешиш — отговори сериозно той.
— Тогава защо?
Продължихме още малко по същия начин: аз настоявах да ми обясни, той се измъкваше. Накрая заяви:
— Държиш да знаеш защо ли? Защото аз самият днес не бих могъл да ти изложа идеите си.
— Но как така, нали непрекъснато мислиш за тях?
— Вярно, постоянно ги премислям, но от вчера и кой знае още колко време идеите не са ми ясни и нищо не разбирам.
— Е, хайде започвай.
— Постарай се да ме разбереш — каза. — Ако бях ти ги изложил преди два дни, когато ти предложих да работиш за нас, сигурен съм, че не само щях да го направя ясно и убедено, но и че ти прекрасно би ги схванала. Днес навярно съм способен само да произнеса подходящите думи, но ще е механично и в никакъв случай не бих се захванал. Днес — заключи, отчетливо изговаряйки думите на срички — аз съм в пълно неведение.