Но тогава сметнах, че е по-правилно да се отдръпна и да не го безпокоя с любопитството си. Така и постъпих.
Осма глава
Не знам защо прекрасно си спомням какво беше времето през онези дни. Студеният и дъждовен февруари отмина и с март започнаха първите по-меки дни. Гъста мрежа от тънки бели облаци покриваше небето и заслепяваше очите щом се подадеш навън. Въздухът беше приятен, но все още скован от зимните студове. С изненадваща наслада вървях в ненатрапчивата, нежна и унасяща светлина, понякога ми се приискваше да забавя крачка, да затворя очи или да спра и омаяна да съзерцавам най-незначителните неща: черно-бялата котка, която се миеше на прага на една входна врата, увисналия прекършен от вятъра клон на олеандъра, който може би въпреки това щеше да разцъфне, снопчето зелена трева между плочките на тротоара. Мъхът, останал по основите на сградите след дъждовете от предишните месеци, ме обнадеждаваше и ми вдъхваше силно усещане за спокойствие; мислех, че щом на тясната ивица между паважа и тухлите може да се прихване красивото изумруденозелено кадифе, то моят живот, който нямаше по-дълбоки корени и за да вегетира, се задоволяваше с мъничко храна и досущ приличаше на мъх, появил се в основите на къща, навярно също имаше шанса да продължи и разцъфти. Бях убедена, че всички неприятни проблеми напоследък са разрешени окончателно, че никога вече няма да видя Сондзоньо, нито ще чуя да се говори за престъпленията му и вече мога спокойно да се радвам на връзката ми с Мино. При тази мисъл ми се струваше, че за първи път напълно усещам истинския вкус на живота, състоящ се от успокояващо еднообразие и надежда.
Дори започнах да премислям възможността да заживея поновому. Всъщност любовта към Мино ме отдалечаваше от останалите мъже и дори и чувствеността ми вече не бе стимул за случайни връзки. Считах, че всеки живот има своята стойност, а многото похабени усилия, за да бъде променен, са излишни; щях да съм го преобразила едва когато въпреки волята си се окажех с различни от досегашните навици, чувства и интереси, напълно чужда на онова, което бях. Не виждах друг начин за промяна, в онзи момент нямах никаква амбиция да се замогна материално, нито пък смятах, че ако заживея другояче, ще подобря нещо у себе си.
Веднъж споделих част от разсъжденията си с Мино. Той внимателно ме изслуша, после каза:
— Струва ми се, че си противоречиш. Нали винаги си твърдяла, че искаш да си богата, да имаш хубав дом, съпруг и деца? Това е правилно и все още е възможно да го постигнеш, но ако разсъждаваш така, никога няма да се получи.
Отговорих:
— Не съм казвала, че искам, а че бих искала. Тоест, ако имах възможността да избирам, преди да се родя, нямаше да избера да бъда такава, каквато съм… Но съм родена в тази къща, от тази майка, в тези условия и в края на краищата съм това, което съм.
— С други думи?
— С други думи, струва ми се, че е абсурдно да желая да бъда друга. Бих желала да стана друга единствено ако след промяната продължа да съм си аз, тоест ако действително ще мога да се наслаждавам на промяната. Но да се променям само и само за да не съм такава, не си струва трудът.
— Винаги си струва трудът — едва чуто подхвърли той. — Ако не заради тебе, заради околните.
— А и после — без да обръщам внимание на думите му, продължих — фактите имат стойност. Да не би да мислиш, че аз не съм в състояние като Джизела да намеря някой богат любовник? Или направо да го накарам да се ожени за мене? Щом не съм го сторила, значи, че независимо от всичките ми приказки, не го искам истински.
— Аз ще се оженя за тебе — като ме прегърна, шеговито каза той. — Аз съм богат. След смъртта на баба ми, която няма да се забави много, ще наследя доста хектари земя, даже вила в полето и апартамент в града. Ще се оженим, както си му е редът, в определени дни ще каниш госпожите от махалата, ще имаш готвачка, камериерка, двуколка или кола… С малко добра воля, дай боже, някой ден ще открием, че сме благородници, ще ни наричат графове или маркизи…
— С тебе никога не може да се говори сериозно — отблъсквайки го, казах. — Все се шегуваш.
Един от ония следобеди с Мино ходихме на кино. На връщане се качихме в претъпкан трамвай. Мино трябваше да дойде с мене вкъщи и после да вечеряме в гостилницата до крепостните стени. Той купи билети и си запроправя път сред множеството. Стараех се да го следвам, но в блъсканицата го изгубих от очи. Докато го търсех с поглед, притисната до някаква седалка, усетих, че някой докосва ръката ми. Погледнах и видях Сондзоньо, който бе седнал там.