Дъхът ми секна, почувствах, че пребледнявам и изражението ми се променя. Сондзоньо ме гледаше втренчено като винаги. После, понадигайки се, през зъби попита:
— Искаш ли да седнеш?
— Благодаря — изпелтечих, — слизам след малко.
— Седни де.
— Благодаря — повторих и се настаних.
Ако не бях седнала, сигурно щях да припадна.
Той застана прав до мене, опря ръце на облегалките на моята и на предната седалка, сякаш ме пазеше. Никак не се беше променил, носеше същия пристегнат в кръста шлифер и челюстта му все тъй автоматично потрепваше. Затворих очи и за миг опитах да въдворя някакъв ред в мислите си. Вярно, Сондзоньо винаги си гледаше така, но този път ми се стори, че в очите му има по-голяма жестокост. Сетих се за моята изповед и помислих, че ако свещеникът е проговорил и Сондзоньо е научил, животът ми вече не струва и пукнат грош.
Не се страхувах от тази мисъл, ала той, застанал прав близо до мене, естествено ме плашеше или по-точно ме омагьосваше и подчиняваше. Съзнавах, че не съм в състояние да му откажа нищо и че между нас съществува не любовна връзка, разбира се, а навярно нещо много по-силно от онова, което ме свързваше с Мино. Инстинктивно и Сондзоньо трябва да го е долавял и наистина се държеше като господар. След малко каза:
— Отиваме у вас.
Без да се колебая, покорно отговорих:
— Както искаш.
Мино се придвижи към нас, разблъсквайки окръжаващата го тълпа, и без да каже дума, застана до Сондзоньо, хвана се за същата облегалка, за която и той се държеше, и даже докосна с дългите си тънки пръсти късите и дебелашки пръсти на Сондзоньо. Раздрусването на трамвая ги сблъска и Мино учтиво се извини на Сондзоньо, че го е бутнал. Измъчвах се, че ги виждам един до друг, толкова наблизо и съвсем неподозиращи кой е съседът по място, и изведнъж, като се обърнах специално към Мино, тъй че да не оставя съмнение у Сондзоньо на кого говоря, казах:
— Знаеш ли, забравих, че тази вечер съм определила среща на един човек… По-добре ще е да се разделим.
— Ако желаеш, ще те придружа до вас.
— Не, той ще ме чака на трамвайната спирка.
За Мино не беше нещо неочаквано. Както споменах, аз продължавах да водя мъже вкъщи и той го знаеше. Спокойно рече:
— Както предпочиташ. Тогава ще се видим утре.
С поглед се съгласих и Мино се отдалечи сред тълпата.
За миг, докато гледах как си пробива път сред хората, ме обзе неудържимо отчаяние. Кой знае защо ми хрумна, че го виждам за последен път. „Сбогом — прошепнах си, — сбогом, любов.“ Исках да му извикам да спре, да се върне, но никакъв звук не излезе от гърлото ми. Трамваят спря и ми се привидя, че Мино слиза. После потегли.
През целия път не обелихме дума със Сондзоньо. Успокоявах се и си казвах, че свещеникът сигурно не е проговорил. Освен това, като поразмислих, не ми беше особено неприятно, че съм срещнала Сондзоньо. Така веднъж завинаги щях да се освободя от съмненията, свързани с последиците от моята изповед.
На спирката станах, слязох от трамвая и повървях, без да се обръщам. Сондзоньо беше до мене, достатъчно бе само леко да извърна глава, за да го видя. Накрая го попитах:
— Какво искаш от мене? Защо се върна?
С нотка на изненада той отговори:
— Ти самата ми каза да дойда пак.
Беше вярно, но в страха си бях забравила. Сондзоньо се приближи още, хвана ме за ръка и като ме притисна здраво, почти ме повдигна. Неволно цялата се разтреперих. Той попита:
— Кой беше този?
— Един мой приятел.
— Виждала ли си Джино оттогава?
— Не.
Сондзоньо бързо се огледа наоколо:
— Не знам защо, но от известно време ми се струва, че ме следят. Само двама души могат да ме предадат — ти и Джино.
— Джино ли? Защо? — с крайчеца на устните си попитах, но сърцето ми се разтуптя силно.
— Той знаеше, че съм занесъл предмета на онзи златар. Казах му дори как се казва. Не е съвсем сигурен, че аз съм го убил, но лесно може да се сети.
— Джино няма интерес да те предава. Ще издаде и себе си.
— И аз мисля така — през зъби рече той.