Най-силно ме порази фразата „Създадени сме един за друг“ и се питах дали в края на краищата Сондзоньо не беше прав. На какво друго можех да се надявам вече освен на мъж като него? И нима не беше вярно, че нас ни сближаваше, както сама със страх си признавах, една мрачна обвързаност? Изненадах се, че тихо си повтарям: „Да избягам, да избягам“, и отчаяно поклащам глава. С ясен глас казах:
— В Милано… Не се ли страхуваш, че ще те търсят?
Наслуки го казах. В действителност те дори не знаят, че аз съществувам.
Внезапно тежестта в крайниците ми изчезна и станах много борбена и решителна. Изправих се, съблякох си палтото и го сложих на закачалката. Заключих вратата както винаги, после с бавни крачки отидох до прозореца и затворих капаците. Застанах пред огледалото и започнах от долу на горе да си разкопчавам корсажа. След миг престанах и се обърнах към Сондзоньо. Седеше в края на леглото, беше се навел, за да си развърже обувките. С престорена непринуденост казах:
— Почакай за момент. Един човек трябваше да дойде, по-добре ще е да ида да предупредя мама да го отпрати.
Той нищо не отговори, но нямаше и време. Излязох от спалнята, затворих вратата и минах в голямата стая.
Край прозореца мама шиеше на машината; от известно време, за да залъже скуката, бе подновила някои дребни поръчки. Тихо и бързо й казах:
— Обади се по телефона утре сутринта у Джизела или Дзелинда.
Мама познаваше Дзелинда, която даваше стаи под наем в центъра, понякога водех там любовниците си.
— Защо?
— Излизам — казах. — Когато онзи оттатък попита за мене, отговори му, че нищо не знаеш.
Мама зяпнала ме гледаше, докато свалях от закачалката старото й проскубано кожено жакетче, което носех преди години:
— Най-важното е да не му обясняваш къде съм отишла — добавих. — Способен е да те убие.
— Но…
— Парите са на мястото си. Съветвам те нищо да не му казваш и да ми телефонираш утре сутринта.
Бързо излязох, минах на пръсти през коридора и заслизах по стълбите.
Щом се озовах на улицата, започнах да тичам. Знаех, че по това време Мино си е вкъщи и исках да го сваря, преди да излезе с приятели след вечеря. Стигнах бегом до площада, там се качих в такси и дадох адреса на Мино. Докато таксито се движеше, разбрах, че всъщност бягам не толкова от Сондзоньо, колкото от себе си, защото насилието и яростта у него смътно ме привличаха. Припомних си пронизителния вик на ужас и удоволствие, който бях надала, когато за пръв и единствен път ме беше притежавал, и си помислих, че тогава Сондзоньо веднъж завинаги ме подчини, както никой досега не бе успял, включително и Мино. Да, не можех да не направя извода, че сме създадени един за друг, както тялото е създадено за гибел, която замайва главата, замъглява погледа и вихрено влече към края.
Изкачих стъпалата по две наведнъж и задъхана застанах пред вратата. Възрастната камериерка незабавно отвори и аз я попитах за Мино. Тя изплашена ме изгледа и без да продума, избяга вътре, като ме остави на прага. Реших, че е отишла да предупреди Мино, влязох в коридора и затворих вратата. Дочух шушукане зад завесата, която разделяше преддверието от коридора. После завесата се вдигна и се появи вдовицата Медолаги. След нашата първа и последна среща бях я забравила. Когато неочаквано пред мене изникнаха масивната й черна фигура и бялото лице с мъртвешката маска около очите, не знам защо се изплаших, сякаш насреща ми стоеше кошмарен призрак. Тя се спря и от разстояние ме попита:
— Господин Диодати ли търсите?
— Да.
— Арестуваха го.
Не я разбрах правилно, кой знае защо ми хрумна, че арестът на Мино е свързан с престъплението на Сондзоньо, и изпелтечих:
— Арестуван… но той няма нищо общо.
— Нищо не знам — заяви тя. — Знам само, че дойдоха, направиха обиск и го арестуваха.
По отвратеното й изражение отгатнах, че няма да ми каже нищо, но все пак не се въздържах и попитах:
— Но защо?
— Госпожице, вече ви казах, че нищо не знам.
— Къде го отведоха?
— Нищо не знам.
— Кажете поне дали е поръчал нещо.
Този път тя дори не ми отговори, а обидена, величествено ми обърна гръб и властно извика:
— Диомира!
Възрастната камериерка с изплашеното лице се появи. Като придържаше завесата, господарката направи движение към вратата, подканяйки ме да си тръгна.