— Изпратете госпожицата!
Завесата се спусна.
Едва след като слязох по стълбите и се озовах на улицата, най-после осъзнах, че арестуването на Мино и престъплението на Сондзоньо са две отделни неща, независещи едно от друго. Всъщност единственото, което ги свързваше, беше моята уплаха. Струпалите се нещастия налагаха да призная щедростта на съдбата, която без остатък и наведнъж ми поднасяше гибелните си дарове, както през топлия сезон едновременно зреят най-различни плодове. Поговорката вярно гласи, че бедата не идва сама. Колкото повече се замислях, толкова по̀ го разбирах и вървях из улиците, свела глава и рамене под тази своеобразна градушка.
Естествено човекът, към когото най-напред помислих да се обърна, беше Астарита. Знаех наизуст служебния му телефон, влязох в първото кафене, на което се натъкнах, и набрах номера. Телефонът даваше свободно, но никой не вдигна слушалката. Набрах още няколко пъти номера и установих, че Астарита не е там. Сигурно беше отишъл да вечеря и щеше да се върне по-късно. Знаех, че е така, но както се случва, се надявах, че точно този път по изключение ще го намеря в службата.
Погледнах часовника. Беше осем вечерта и преди десет Астарита нямаше да се върне в службата. Бях се изправила на ъгъла на някаква улица, насреща се простираше дъговиден мост, по който постоянно изникваха минувачи, сами или на групи, черни и забързани те летяха срещу мене като изсъхнали листа, подгонени от нестихващ вятър. Отвъд моста редицата къщи с осветени прозорци, зад които между масите и мебелите се движеха хора, излъчваха спокойствие. Дойде ми наум, че не съм далече от централния полицейски участък, където предполагах, че са отвели Мино, и макар да разбирах, че е отчаяна постъпка, реших да ида там и да поискам сведения. Предварително знаех, че няма да ми ги дадат, но не ме интересуваше, единственото, което исках, бе да направя нещо за Мино.
Бързо тръгнах по една уличка и вървейки близо до сградите, стигнах до участъка, изкачих малкото стъпала и влязох. Зад въртящата се врата дежурният полицай бе оставил фуражката си на масата, седеше изпънал крака на един стол и четеше вестник. Попита ме къде отивам.
— В Отдела за чужденци — отвърнах.
Беше една от многото служби в участъка, за която не помня по какъв повод бях чувала Астарита да споменава.
Нямах представа накъде да тръгна и напосоки се заизкачвах по мръсните, лошо осветени стълби. Вървях в по-тъмната част, край стената, но постоянно се сблъсквах с чиновници или полицаи, които слизаха или се качваха с книжа в ръце. На всяка площадка виждах ниски, мръсни, мрачни и оскъдно осветени коридори, хора, които ходеха напред-назад, отворени врати и стаи, стаи. Участъкът наистина приличаше на претрупан с работа кошер, но пчелите, които го обитаваха, несъмнено не кацаха върху цветя и техният мед, от който за първи път вкусвах, беше зловонен, черен и възгорчив. На третия етаж, отчаяна, случайно поех по някакъв коридор. Никой не ме поглеждаше, никой не ми обръщаше внимание. От двете страни се редяха врати, повечето отворени, пред които на сламени столове седяха мъже в униформи, пушеха и разговаряха. Гледката в стаите беше все същата: шкафове, пълни с папки, бюро и зад него седнал с писалка в ръка полицай. Коридорите криволичеха и вече не знаех къде съм. На места имаше три стъпала за нагоре или надолу или пък се пресичаха с други, лошо осветени, с редици отворени врати, пред които стояха униформени. Обърках се и в даден момент имах чувството, че се връщам по стъпките си и прекосявам място, по което вече съм минавала. Зададе се някакъв портиер и попитах напосоки: „Заместник-началникът?“ — той, без да продумва, ми посочи недалечния ъгъл между две врати. Отидох дотам, слязох по четири стъпала и закрачих по тясно, ниско коридорче с тръбовидна форма. В същия миг в дъното, където то се пречупваше под прав ъгъл, вратата се отвори, появиха се двама мъже и като ми обърнаха гръб, завиха към другия коридор. Единият от тях държеше спътника си, който ми заприлича на Мино, за китката. „Мино!“ — извиках и се хвърлих напред.
Нямах време да ги настигна, защото някой ме хвана за ръката. Беше съвсем млад часовой с грозно изпито лице и нахлупена фуражка върху гъстите черни къдрави коси.
— Какво желаете? Кого търсите? — попита той.
При вика ми мъжете се бяха обърнали и аз успях да ги зърна — бях се припознала. Запъхтяна отговорих:
— Арестували са мой приятел. Искам да знам дали са го довели тук.
— Как се казва? — с вид на несъмнен авторитет попита часовоят, но не ме пусна.