Щом влязох, Астарита ме посрещна, целуна ми ръка и ме заведе до дивана в дъното на кабинета. Предишния път бе постъпил по същия начин и сигурно винаги се държеше така с жените, които попадаха там. Овладях, доколкото ми бе възможно, яда, който изпълваше гърдите ми, и рекох:
— Слушай, ако ти си наредил да арестуват Мино, накарай ги веднага да го пуснат. Иначе няма да ме видиш повече.
По лицето на Астарита се изписа силна и неприятна изненада от което разбрах, че не знае нищо.
— Момент… по дяволите, какъв Мино?! — със заекване попита.
— Смятах, че знаеш — казах.
По възможно най-краткия начин му разказах историята на моята любов с Мино и че днес следобед са го арестували в дома му. Видях, че Астарита си смени цвета, когато обясних, че обичам Мино, но предпочетох да кажа истината не само от страх да не навредя на любимия си, ако излъжа, а и защото имах неудържимото желание да крещя на всички за любовта си. Ала след като се убедих, че Астарита няма нищо общо с ареста, гневът, който дотогава ме крепеше, стихна и се почувствах обезоръжена и слаба. Бях започнала разказа си с решителен и възбуден тон, а го завърших сломена. Очите ми се напълниха със сълзи, когато с болка изрекох:
— Откъде да знам как се отнасят с него. Казват, че биели.
Астарита моментално ме прекъсна:
— Успокой се, ако е работник — да, но студент…
— Но аз не искам, не искам да бъде в затвора! — извиках през плач.
И двамата замълчахме. Аз се стараех да потисна вълнението си, а Астарита ме наблюдаваше. За първи път той не изглеждаше склонен да направи услугата, която исках. Нежеланието му да ми помогне сигурно се дължеше и на факта, че съм влюбена в друг. Сложих ръката си върху неговата и добавих:
— Обещавам ти, че ако го измъкнеш, ще направя каквото пожелаеш.
Разколебан, Астарита ме гледаше втренчено, наведох се и макар сърце да не ми даваше, му поднесох устните си с думите:
— Е, ще ми направиш ли тази услуга?
С набраздено от сълзи лице той ме измери с поглед, разкъсван между изкушението да ме целуне и съзнанието, че подбудите да му направя това унизително предложение са користни. После ме отблъсна, скочи на крака, каза да почакам и излезе.
Вече бях сигурна, че Астарита ще нареди да пуснат Мино. В наивността си си представях как с негодувание се обажда по телефона на раболепния комисар и му заповядва незабавно да освободи студента Джакомо Диодати. Нетърпеливо броях минутите и когато той се върна, станах с намерението да му благодаря и незабавно да намеря Мино.
Ала изражението на Астарита бе особено — смесица от разочарование, коварство и гняв.
— Онзи, когото казваш, че са арестували — сухо рече, — е стрелял по агентите и е избягал. Единият агент е на смъртно легло в болницата… Ако го заловят, а несъмнено ще го заловят, нищо не мога да направя за него.
От изненада останах без дъх. Спомних си, че съм махнала патроните от пистолета, но бе напълно възможно, без мое знание, Мино да го е презаредил. В следващия момент осъзнах, че изпитвам огромна радост, породена от най-разнообразни причини. Радвах се, защото разбрах, че Мино е на свобода и е ранил агента, нещо, което считах, че е неспособен да извърши и което коренно промени представата ми за него. Пламенността и войнствеността, с които душата ми, обикновено враждебна към насилието, откликна на отчаяната постъпка на Мино, ме учудиха; същото дълбоко задоволство бях изживяла навремето, пресъздавайки във въображението си престъплението на Сондзоньо, но този път имах морално оправдание. Помислих си, че скоро ще намеря Мино, ще избягаме заедно, ще се скрием, дай боже, ще заминем в чужбина, където знаех, че политическите емигранти са добре приети, и сърцето ми се изпълни с надежда. Мина ми през ума, че току-що е започнал новият ми живот, който дължах на Мино и смелостта му, и изпитах благодарност и обич към него. Междувременно Астарита с яростен вид се разхождаше нагоре-надолу из кабинета, от време на време се спираше и разместваше предметите по бюрото. Спокойно казах: