Дзелинда обитаваше един от жълтите жилищни блокове с изглед към площада на гарата. Наред с другите си особености сградата се отличаваше със стълбището — и денем потънало в непрогледен мрак. Нямаше асансьор, нямаше прозорци, изкачването ставаше на тъмно и понякога хората се разминаваха, вкопчени в парапета. Вонята на изоставена от години кухня, просмукана в ледения мрак, отравяше въздуха. Бавно, с отвращение изкачих стълбата, по която неведнъж бях минавала, притисната до някой нетърпелив любовник, и обясних на Дзелинда, която дойде да ми отвори:
— Нуждая се от стая. За тази нощ.
Дзелинда беше едра жена, не толкова възрастна, колкото преждевременно застаряла от дебелина. Тя беше болна от подагра, имаше нездрави червени петна по бузите, сълзящи мътни сини очи, редки, изтощени, вечно разрошени русоляви коси, които изглеждаха като кълчища, но все пак в нейното изражение прозираше някаква чистосърдечна благост, подобна на отблясък от залязващото слънце върху мътна вода.
— Имам стая — рече. — Сама ли си?
— Да.
Влязох, Дзелинда затвори вратата и тръгна пред мене, поклащаща се ниска и широка в стария си пеньоар, с размъкнат кок и увиснали фиби. Апартаментът беше леден и тъмен като стълбището. И тук миришеше, но на нещо вкусно, приготвяно в момента.
— Тъкмо готвя за вечеря — обясни тя, като се обърна и се усмихна.
Дзелинда, която даваше стаи под наем на час, не знам защо ме обичаше, често, след редовните ми посещения, ме задържаше да поговорим, предлагаше ми сладкиши и ликьор. Беше неомъжена, никой никога не я бе обичал, защото още като млада се обезформила от излишните килограми, девствеността й се отгатваше по плахостта, любопитството и неловкостта, с които се осведомяваше за мене и похожденията ми. Чужда на завистта и коварството, Дзелинда според мене тайно съжаляваше, че никога не е правила нещата, които се вършеха в нейните стаи, и в ролята й на наемодателка прозираше не толкова пресметливост, колкото неосъзнато желание да не се чувства напълно изключена от забранения рай на любовните отношения.
В дъното на коридора имаше две врати, които ми бяха добре познати. Дзелинда отвори лявата и първа влезе в стаята. Запали полилея във форма на три стъклени лалета и отиде да пусне щорите. Помещението беше голямо и чисто. Но чистотата сякаш безмилостно обвиняваше изхабената покъщнина: прокъсаните килимчета пред леглата, кръпките на памучната покривка, ръждясалите петна по огледалото, олющената кана и легена. Дзелинда застана пред мене и като ме гледаше, попита:
— Добре ли си?
— Чувствам се прекрасно.
— А защо не спиш у вас?
— Нямам желание.
— Да видим дали ще позная — с хитровато добродушен израз рече тя. — Имаш някакво разочарование. Чакала си някого, а той не е дошъл.
— Може би.
— Я сега да видим дали съм права. Този някой е мургавият офицер, с когото беше последния път.
Дзелинда неведнъж ми беше задавала подобни въпроси. Без да се замислям, със стиснато от мъка гърло, отговорих:
— Имаш право… Друго?
— Нищо, но убеди ли се, че веднага познавам. Още щом те погледнах, разбрах какво се е случило. Не бива да се сърдиш, щом не е дошъл, значи е имал някаква причина. Нали знаеш, че военните не са свободни.
Не отвърнах нищо. Тя ме гледаше. Сетне колебливо, но сърдечно и ласкаво предложи:
— Съгласна ли си да ми правиш компания на масата? Имам хубава вечеря.
— Не, благодаря — бързо отказах. — Вечеряла съм.
Дзелинда ме изгледа и гальовно ме тупна по бузата.
После поверително, ала с надежда, както някои стари лели говорят на младия си племенник, каза:
— Ей сега ще ти дам нещо, от което, разбира се, няма да се откажеш.
Извади връзка ключове от джоба си и като ми обърна гръб, отиде до шкафа и отвори едно чекмедже.
Облегната на масата, с разкопчано палто и ръка на хълбока, наблюдавах Дзелинда как рови в дъното на чекмеджето. Спомних си, че Джизела често идваше тук с любовниците си, и съжалих, че Дзелинда не й харесваше. Мене си ме обичаше, но не защото всички хора й допадаха. В края на краищата, помислих, на света няма само полицаи, министерства, затвори и тем подобни жестоки и бездушни неща. Междувременно Дзелинда престана да тършува из чекмеджето. Затвори го внимателно, дойде при мене, сложи нещо върху покривката на масата и каза: