И в душата ми угасна неясното чувство, което видът й бе събудил, и отново бях самотна в голямото и все още ледено легло, сред пълната със захабени и студени предмети тъмна стая. Замислих се за двамата оттатък, които, преплели крака, щяха да заспят заедно; тя щеше да се намести зад партньора си, да сгуши брада на рамото му, да го прегърне през кръста и да сложи длан на слабините му, а полуразтворените й пръсти върху гънките на неговия корем щяха да приличат на корени, търсещи живот в дълбините на най-черната земя; неочаквано си помислих, че аз съм като изкоренено и захвърлено на гладък каменен под растение и там трябваше да изсъхна и умра. Мино ми липсваше и само като помръднех ръка, имах чувството, че докосвам голямото и безлюдно ледено пространство, което ме обграждаше от всички страни и в чийто център бях се свила беззащитна и самотна. Мъчително и силно ми се прииска да се сгуша до Мино, ала него го нямаше, представих си, че съм вдовица, заплаках и пъхнала ръце под чаршафите, се самозалъгвах, че го прегръщам. Не помня как най-сетне съм заспала.
Винаги съм се радвала на дълбок и здрав сън, тъй както човек с апетит бързо се задоволява с храната пред него. И така на следващата сутрин най-напред едва ли не с изненада открих, че лежа в леглото в стаята на Дзелинда и един слънчев лъч, проникващ през щорите, осветява стената над възглавницата ми. Още не се бях разсънила, когато дочух, че телефонът в коридора звъни. Дзелинда отговори, произнесе името ми, после почука на вратата. Скочих по нощница и с боси крака изтичах.
Коридорът беше празен, Дзелинда се беше върнала в кухнята и бе оставила слушалката на поставката. Мама питаше:
— Адриана, ти ли си?
— Да.
— Защо излезе? Тук се случиха такива неща! Можеше поне да ме предупредиш. О, какъв ужас!
— Да, знам всичко — бързо казах. — Безсмислено е да говорим за това.
— Толкова се тревожех за тебе — продължи тя, — а освен това тук е господин Диодати.
— Господин Диодати ли?
— Да, дойде съвсем рано сутринта и държи непременно да те види. Каза, че ще те чака у дома.
— Предай му, че тръгвам веднага. След минута идвам.
Затворих телефона, изтичах в стаята и светкавично се облякох. Не се надявах, че тъй скоро ще освободят Мино, и като че ли бях по-малко щастлива, сякаш очаквах да го пуснат след няколко дни или седмица. Преждевременното му освобождаване ми се виждаше подозрително и волю-неволю се притеснявах. Всеки факт има свой смисъл, но смисълът на това бързо излизане от ареста ми убягваше. Успокоих се с мисълта, че Астарита незабавно е наредил да го пуснат, както ми беше обещал. Бях нетърпелива отново да видя Мино, а нетърпението винаги е щастливо изживяване, макар и малко тревожно.
Привърших с обличането и за да не засегна Дзелинда, взех цигарите, карамелите и сладките, които предишната вечер не бях докоснала, и отидох в кухнята да се сбогувам.
— Е, сега доволна ли си? — попита тя. — Мина ли ти лошото настроение?
— Бях изморена, довиждане.
— Върви, да не мислиш, че не чух по телефона… Господин Диодати. Я почакай, пийни чашка кафе… — Дзелинда продължаваше да говори, когато аз вече бях на стълбите.
Свита в края на седалката, с ръце върху чантата, бях готова, щом таксито спре, моментално да сляза, защото се опасявах, че заради стрелбата на Сондзоньо пред входа на блока ще има хора. Зададох си въпроса дали е уместно да се връщам вкъщи, тъй като Сондзоньо всеки миг можеше да дойде за вендетата, но установих, че изобщо не ми пукаше. Ако той искаше да си отмъсти, това си беше негова работа, аз държах да видя Мино и бях решила занапред никога да не се крия, когато нямам вина.
В блока не срещнах никого — нито пред входа, нито по стълбището. Нахълтах в голямата стая и видях, че мама шие до прозореца. Слънцето грееше ярко през мръсните стъкла, на масата домашната котка си ближеше краката. Мама веднага прекъсна работата си и се обърна към мене: