Така почти веднага настъпи краят на моето илюзорно чувство за победа. Докато се любехме, изобщо не проговорихме, но от поведението на Мино смътно долавях истинския смисъл на неговото отдаване; едва по-късно щях да си го изясня напълно. Мино се интересуваше не от мене, а от онова у себе си, което го караше да ме желае, и по някакви лични причини той го оставяше да се разгърне докрай, ето всичко. Аз както преди, така и сега не влизах в сметката, той не ме обичаше. Аз или друга жена — за него беше без значение, просто неизменно бях средство, с което Мино си служеше, за да се възнагради или накаже. Тези неща не ги мислех, по-скоро ги усещах с кръвта и плътта си, докато лежахме, както навремето предчувствах, че Сондзоньо е чудовище, преди да съм узнала за престъплението му. Ала аз обичах Мино и любовта ми надделя.
Изненадаха ме яростта и ненаситността, които влагаше в желанието си, тъй скъперническо преди. Винаги бях смятала, че поради крехкото си телосложение, той се въздържа по здравословни причини. И когато едва-що приключил, започна за трети път, не се стърпях и прошепнах:
— Нямам нищо против да продължиш, но внимавай да не ти прилошее.
Стори ми се, че се изсмя, и чух да шепне на ухото ми:
— Вече нищо не може да ми причини болка.
Неговото „вече“ ми направи кошмарно впечатление, даже удоволствието, което изпитвах в прегръдките му, почти рухна и нетърпеливо зачаках момента, в който ще можем да разговаряме и най-сетне да науча какво е станало. След любовния акт Мино изглежда се унесе в дрямка, но не заспа. Разумно поизчаках и с усилие, от което сърцето ми едва не спря, попитах:
— А сега би ли ми казал какво се е случило?
— Нищо не се е случило.
— И все пак нещо трябва да е станало.
Той помълча и след това, като че ли говорейки на себе си, каза:
— Предполагам, че ти всъщност трябва да го знаеш. Добре, стана следното: от единайсет часа снощи аз съм само един предател.
Отговорът му ме смрази и не толкова думите, колкото тонът, с който бяха произнесени. Заекнах:
— Предател ли? Защо?
С присъщите си мрачна шеговитост и леден тон той отвърна:
— Господин Мино беше известен сред другарите си със своите непреклонни политически убеждения, с яростната си неприязненост… Господин Мино направо бе считан за бъдещ ръководител… Той беше сигурен, че при всякакви обстоятелства ще съумее да се отличи, и почти си пожелаваше да бъде арестуван и подложен на изпитания. Да, защото господин Мино мислеше, че арестът, затворът и другите мъчения са част от живота на един политик, както моряшкият живот е немислим без продължителните пътувания по море, ураганите, корабокрушенията… Но при първото вълнение на моряка му стана зле като на страхлива женичка. Едва-що изправен пред някакъв си полицай, без дори да изчака да го заплашат или измъчват, господин Мино издрънка всичко… Извърши предателство. И така, от вчера господин Мино заряза политическата кариера и влезе в другата, тъй наречената доносническа…
— Страхувал си се! — възкликнах.
— Не, навярно дори не съм се страхувал — веднага реагира той спокойно. — Случи се същото, както в онази вечер, когато настояваше да ти обясня моите идеали. Съвсем ненадейно всичко престана да ме интересува. Онзи, който ме разпитваше, ми се стори почти симпатичен. Той мислеше, че е много важно да знае дадени неща, а в момента аз не смятах укриването им за важно и просто така ги казах… Или по-точно — като поразмисли, добави — прилежно, незабавно, бих казал дори с попрестараване, та той трябваше да охлажда ентусиазма ми.
Сетих се за Астарита и се учудих, че се е видял симпатичен на Мино.
— Кой те разпитва?
— Не го познавам. Млад плешив мъж, с жълтеникаво лице, черни очи, много добре облечен. Вероятно висш служител.
— И ти се стори симпатичен! — не потиснах възклицанието си, разпознала по описанието Астарита.
В тъмнината Мино се изсмя до ухото ми.
— Спокойно! Не той лично, а работата му. Е, да, когато не приемеш или не умееш да бъдеш такъв, какъвто трябва да си, излизаш извън собствените си рамки. Нима не съм син на богат собственик? И нима онзи мъж с дейността си не защитава моите интереси? Разпознахме се, ние принадлежим към една и съща класа, обединява ни обща кауза. Ти какво си въобрази? Че лично към него съм изпитал симпатия ли? Не, не, към длъжността му. Съзнавах, че му плащам, за да ме защитава, и че като господар стоя над него, макар да бях насреща му като обвиняем.