Една лятна вечер, като се разхождахме с мама по булеварда, съгледах през прозореца на една от къщичките семейна сцена, която се вряза в паметта ми и ми се стори, че напълно отговаря на моята представа за нормален и порядъчен живот. Неголяма чиста стая с тапети на цветя, бюфет и лампа, окачена над подредената маса. Пет-шест души седнали наоколо, от които три деца на възраст, мисля, от осем до дванайсет години. В средата на масата супник и майката, права, сипва супата. Може би на някого ще му се стори странно, но най-силно впечатление ми направи светлината на лампата или по-точно необикновено чистият вид, който имаха вещите на светлината й. По-късно, като си припомнях видяното, с непоколебима убеденост си казвах, че трябва да си поставя за цел някой ден да притежавам такъв дом и семейство, да живея в такава светлина, разкриваща толкова спокойна и трайна обич. Мнозина ще си помислят, че съм имала скромни желания, но нека си спомнят в какви условия съм живяла тогава. На мене, родената в железничарския блок, къщичката правеше същото впечатление, както вероятно на нейните обитатели, на които аз тъй завиждах, се харесваха по-големите богаташки къщи в луксозните квартали на града. Така всеки гради своя рай в ада на другите.
Ала мама замисляше големи планове за бъдещето ми и както бързо отгатнах, те напълно изключваха начина на живот, който ми беше по сърце. Тя смяташе, че с моята външност мога да се стремя към всякакъв успех, а не да стана като другите — омъжена жена със семейство. Бях длъжна, без да се съобразявам с приличието, да се възползвам от това богатство, за да направя живота ни по-сносен. Сигурно й е липсвало преди всичко въображение. Да ме подтиква, в положение като нашето, да използвам хубостта си, беше първото нещо, което можеше да хрумне на някого, на мама се беше спряла на тази идея и никога не се раздели с нея.
В онези години смътно си давах сметка за проектите й. Но и по-късно, когато ми станаха ясни, никога не дръзнах да я попитам защо с подобни разсъждения е стигнала до такава бедност — съпруга на железничар. От многото намеци се досещах, че причината за провала й съм била именно аз с неочакваната ми и нежелана поява. С други думи, появила съм се случайно и тъй като мама не е имала смелост да предотврати идването ми на бял свят (от казаното се сещах, че би предпочела да го е сторила), тя се е принудила да се омъжи за баща ми и да приеме последиците от подобен брак. Нерядко, намеквайки за раждането ми, мама повтаряше: „Ти беше моето нещастие“, фраза, която някога ме оскърбяваше и ми изглеждаше неразбираема, но чийто смисъл по-сетне си изясних напълно. Тя означаваше: „Ако не беше ти, нямаше да се омъжа и сега щях да се возя в кола.“ Очевидно, разсъждавайки така за собствения си живот, тя не искаше дъщеря й, значително по-хубава от нея, да повтори същите грешки и да налети на същата съдба. И днес, когато преценявам нещата достатъчно трезво, съзнавам, че не я осъждам. За мама бракът е бил сиромашия, заробване и малко радости, свършили бързо със смъртта на баща ми. Беше естествено, ако не и правилно, да гледа на почтения семеен живот като на нещастие и да бди да не се подлъжа да ме примамят миражите, погубили нея самата.
Тя ме обичаше посвоему. Например веднага щом започнах да обикалям ателиетата, ми уши два тоалета: костюм и рокля. Искрено казано, предпочитах долни дрехи, защото наложеше ли се да се съблека, се срамувах да излагам на показ грубото си, износено и често захабено бельо, но мама заяви, че отдолу можело да ходя и с дрипи, важното било само да се представям добре. Избра два евтини плата с ярки шарки и сама ги скрои. Но тъй като беше шивачка на ризи и никога не бе шила дамско облекло, макар да вложи изключително старание, сбърка и двата тоалета. Спомням си, че деколтето на роклята ми зееше и гърдите ми се виждаха, та трябваше винаги да я нося с брошка. Сакото на костюма беше много късо и тясно — бедрата и бюстът ми изхвръкваха навън, но в замяна на това полата беше възширока и правеше гънки около корема. Все пак ги оценявах като големи придобивки, защото дотогава се обличах още по-лошо, с разни полички, които откриваха бедрата ми, блузки и шалчета. Мама ми купи и два чифта копринени чорапи, а преди ходех с груби три четвърти чорапи и голи колене. Подаръците ме изпълниха с радост и гордост, не се насищах да се оглеждам възхитена и да мисля за тях, вървях по улиците наперена и важна, сякаш на гърба ми имаше не бедняшки дрипи, а скъпа модна дреха.