Съобразно новото си настроение, мързеливо се облякох, изпих едно кафе и излязох. Отидох в близкия бар и оттам телефонирах на Джино във вилата. Беше ми дал номера, молейки ме с типичната си угодническа предпазливост да го използвам тактично, защото на господарите му не било по вкуса слугите да говорят по телефона. Обади се някаква жена, навярно камериерка, и веднага след това той. Моментално попита да не би случайно да не се чувствам добре и аз не сдържах усмивката си, разпознала в загрижеността му, може би не съвсем фалшива, предишното съвършенство, което тъй много му помогна да ме заблуди.
— Чувствам се прекрасно — отвърнах, — никога не съм била по-добре.
— Кога ще се видим?
— Когато искаш — отговорих, — но ми се ще да се срещаме както преди, искам да кажа във вилата, ако господарите ти ще заминават някъде.
Той незабавно отгатна намеренията ми и бързо отвърна:
— След десетина дни ще заминат… За коледните празници, не по-рано.
— Тогава — подхвърлих небрежно — ще се видим след десет дни.
— Как така? — изненада се той. — Защо да не се видим преди това?
— Защото съм заета.
— Какво ти е? — запита подозрително. — Да не би нещо да си се настроила срещу мене?
— Не, ако бях се настроила, нямаше да ти предлагам да се срещнем във вилата.
Дойде ми наум, че може да ревнува и да ми досажда, и добавих:
— Не бой се, все така те обичам, но до празниците трябва да помагам на мама да свърши една извънредна работа и ще мога да излизам само късно вечер, а по това време ти си зает. Предпочитам да изчакаме господарите ти да заминат.
— А сутрин?
— Сутрин ще спя — отговорих. — Впрочем знаеш ли, че вече не работя като модел?
— Защо?
— Изморих се. Доволен си, нали? Значи след десет дни ще се видим. Аз ще ти се обадя по телефона.
— Добре.
Изрече това „добре“ разколебан, но аз го познавах достатъчно и бях уверена, че независимо от съмненията си той нямаше да се появи преди уговорените десет дни. Нямаше да се весне най-вече от подозрителност. Беше страхлив и мисълта, че съм разкрила измамата му, сигурно го изпълваше с ужас. Щом оставих слушалката, си дадох сметка, че съм разговаряла със спокоен, добродушен и почти сърдечен тон, и останах доволна от себе си. Скоро и отношението ми към Джино щеше да стане спокойно, добродушно и сърдечно и щях да се срещам с него, без да се опасявам, че ще потопи мене, себе си и отношенията ни в неискрената и досадна атмосфера на омразата.
Седма глава
Същия ден следобед посетих Джизела в квартирата й. Както обикновено, в този час Джизела току-що бе станала и се обличаше, за да иде на среща с Рикардо. Седнах на неоправеното легло и докато тя обикаляше между разхвърляните дрехи и покъщнина в полутъмната стая, съвсем спокойно й разказах как съм ходила при Астарита и той ми е разкрил, че Джино има съпруга и дете. Като чу новината, Джизела възкликна, не разбрах дали от радост или изненада, дойде, седна на леглото срещу мене, обгърна раменете ми и широко разтваряйки очи, заговори:
— Не, не мога да повярвам… Съпруга и дъщеря… Ама наистина ли е вярно?
— Дъщеря му се казва Мария.
Беше ясно, че й се искаше надълго и нашироко да коментира новината, но моето спокойствие я разочарова:
— Съпруга и дъщеря… и дъщерята се казва Мария… И ти го казваш така?
— А как трябва да го кажа?
— Не ти ли е неприятно?
— Неприятно ми е.
— Ама как ти го каза той, така ли: „Джино Молинари има съпруга и дъщеря“, а?
— Да.
— А ти какво му отговори?
— Нищо. Какво да му отговоря?
— Но какво почувства? Не ти ли се доплака? За тебе е катастрофа.
— Не, не ми се доплака.
— Вече не можеш да се омъжиш за Джино! — замислено и радостно възкликна тя. — Но какво нещо, какво нещо… каква съвест… Едно бедно момиче като тебе, което, дето се вика, живееше само за него… Всички мъже са мръсници.