Не знам защо говорех така. Вероятно защото със сигурност знаех, че е невъзможно, и ми харесваше да се самонаранявам там, където най-силно болеше.
— Да, да — отвърна той и ме целуна.
— Знам как искам да живея — продължих безмилостно, със съзнанието, че описвам нещо изгубено завинаги — в изрядна къща като тази. Стигат ми две стаи и кухня, всичко в тях да е мое, да блести от чистота като огледало, да си живеем спокойно. В неделя заедно да ходим на разходка… да се храним заедно, да спим заедно… Помисли, Джино, колко хубаво ще бъде!
Той не каза нищо. Признавам, никак не се вълнувах, докато говорех така, все едно бях актриса и играех роля на сцената. Но ми беше тягостно, защото тази смразяваща и тъй чужда ми героиня, която не будеше никакво вълнение в душата ми, бях самата аз отпреди десет дни. Междувременно, докато говорех, Джино нетърпеливо ме събличаше и аз още веднъж, както и когато се качвах в колата, с негодувание си дадох сметка, че той продължава да ми харесва и навярно тялото ми винаги ще е готово да приеме насладата за разлика от сърцето — охладняло към Джино, неспособно да бъде снизходително и да прости. Той ме милваше и целуваше, усещах как неговите ласки замъгляват ума ми и сетивата победиха отказа на сърцето.
— Ще ме умориш — искрено прошепнах накрая и се отпуснах назад в леглото.
По-късно изтегнахме крака върху чаршафите, издърпахме догоре бродираната завивка и изпънахме тела в луксозното легло. Над главите ни имаше нещо подобно на балдахин и над възглавницата се спускаха бели ефирни воали. Цялата стая беше бяла, с дълги тънки пердета на прозорците, красиви ниски мебели край стените, лъскави огледала, великолепни предмети от стъкло, мрамор и метал. Фините тънки чаршафи бяха като милувка за тялото ми и когато едва помръдвах, матракът леко поддаваше, предизвиквайки у мен дълбоко желание за сън и почивка. През отворената врата от банята се чуваше равномерният и тих шум на водата, която течеше във ваната. Изпитвах голямо блаженство и не чувствах никаква неприязън към Джино. Стори ми се, че това е най-подходящият момент да му кажа, че знам всичко, и бях сигурна, че ще го направя любезно, без следа от злоба.
— И така, Джино — след дълго мълчание гальовно рекох, — твоята съпруга се казва Антониета Партини.
Той навярно бе задрямал, защото тъй рязко подскочи, сякаш някой силно го раздруса.
— Какво казваш?
— А дъщеря ти се казва Мария… Не е ли така?
Искаше му се да отрече, но ме погледна в очите и разбра, че ще е безсмислено. Лежахме на една възглавница с вкаменени лица, аз говорех с крайчеца на устните.
— Скъпи Джино — продължих, — защо ми наговори толкова лъжи?
— Защото те обичах — с ярост отвърна той.
— Ако наистина си ме обичал, трябваше да помислиш колко ще страдам, когато разбера истината. Но ти не се замисли за това, нали?
— Аз те обичах — повтори той, — загубих си ума и…
— Стига толкова! — прекъснах го. — Когато научих, ми беше много тежко, не вярвах, че си способен… но вече е свършено… Да не говорим повече… сега отивам да се изкъпя.
Отметнах завивката, станах от леглото и тръгнах към банята. Джино остана на мястото си.
Ваната беше пълна с приятна за гледане гореща, синкава на фона на белите плочки и лъскавите кранчета вода. Влязох и бавно се потопих в бистрия кипеж. Легнала на дъното, затворих очи. От съседната стая не долиташе никакъв шум, Джино сигурно премисляше казаното от мен и набързо се опитваше да състави някакъв план, с помощта на който да ме задържи. Усмихнах се, представяйки си го потънал в голямото брачно легло, разсъждаващ върху съвсем прясната новина, която бе като шамар по лицето му. Но без злоба, като на нещо комично, което изобщо не ме засяга, защото, както казах, вече не изпитвах никаква неприязън към него, дори познавайки го такъв, какъвто в действителност бе, ми се струваше, че почти изпитвам симпатия. После чух, че се движи из стаята, вероятно се обличаше. След малко надникна през вратата на банята, като че ли не се осмеляваше да влезе, и ме погледна като бито куче.
— В такъв случай няма да се срещаме повече — след дълго мълчание каза с приглушен глас.
Разбрах, че макар и по свой начин, той наистина ме обичаше и отвращението от лъжите му не е чак толкова силно. Спомних си за Астарита, който също посвоему ме обичаше. Насапунисах си ръката и казах:
— Защо да не се срещаме? Ако не исках да те виждам, тази вечер нямаше да дойда… Ще се срещаме, но по-рядко.