Думите ми, изглежда, го окуражиха. Влезе в банята.
— Искаш ли да те насапунисам? — попита.
Неволно го сравних с мама, която напълно се беше отказала от властта си над мен и се чудеше как да ми угоди. Сухо отвърнах:
— Както желаеш… по гърба, където не мога да стигна.
Джино взе сапуна и гъбата, аз се изправих и той ми насапуниса гърба. Оглеждах се в продълговатото огледало срещу ваната и си представях, че аз съм госпожата, на която принадлежат всички красиви вещи наоколо. Тя сигурно също тъй се изправяше във ваната и камериерката — някое бедно момиче като мене — внимателно, за да не одраска кожата й, я сапунисваше и поливаше. Помислих, че сигурно е приятно да бъдеш обслужвана от някой друг, да стоиш неподвижна и отпусната, а край тебе да се задъхват от грижи и старание. Както и при първото посещение във вилата, ми мина през ума простичката мисъл, че без дрипите си, гола, струвам колкото господарката на Джино. Но за съжаление, съдбата ми бе различна. Раздразнена, казах на Джино:
— Стига, стига!
Той взе една хавлия и я разгъна зад мене, излязох от ваната и я опасах около тялото си. Стоях завита с бялата хавлиена кърпа. Джино ме прегърна, сигурно за да види дали ще го отблъсна, но аз не се възпротивих дори когато той ме целуна по шията. После с вещина и старание, сякаш цял живот е правил само това, мълчаливо започна да ме изтрива от глезените нагоре към гърдите, затворих очи и отново си представих, че аз съм господарката, а той — камериерката. Джино изтълкува пасивността ми като отстъпчивост и изведнъж усетих, че вместо да ме подсушава, ме милва. Отблъснах го, пуснах хавлията да падне и боса отидох на пръсти в стаята. Той остана в банята, за да източи водата от ваната.
Бързо се облякох и обиколих спалнята, разглеждайки предметите по мебелите. Спрях пред тоалетката, където бяха разпръснати дреболии, изработени от черупки от костенурка и злато. В един ъгъл, между четките и шишенцата с парфюми, зърнах златна пудриера. Взех я и я разгледах. Тежеше много, изглеждаше масивна. Беше квадратна, на черти и имаше голям рубин, монтиран върху капачката. Имах чувството, че не е толкова изкушение, колкото откритие — вече бях способна на всичко, даже да открадна. Отворих си чантата, пуснах тежката пудриера вътре и тя веднага падна на дъното при дребните монети и ключовете от къщи. Докато я вземах, изпитах задоволство, не много по-различно от онова, което даваните от моите любовници пари пораждаха у мен. Право да си кажа, не знаех какво ще правя с такава скъпа пудриера, която не подхождаше на дрехите ми и живота, който водех. Никога нямаше да я използвам, в това бях сигурна. Но докато я крадях, имах чувството, че се подчинявам на онази логика, която вече ме ръководеше в постъпките ми: мислех, че щом къщата е построена, трябва да й се сложи покрив.
Джино влезе в стаята и с раболепно усърдие оправи леглото и предметите, които му се сториха разместени.
— Хайде, хайде — обадих се с презрение, виждайки, че и след като е свършил, тревожно се оглежда наоколо, за да се увери, че всичко е на мястото си, — хайде, господарката ти няма да забележи нищо… Засега няма да те изгонят.
Направи ми впечатление, че при тези думи лицето му се сгърчи от болка и съвестта ме загриза, защото бяха злобни и неискрени.
Не проговорихме, докато слизахме по вътрешната стълба, нито като излязохме в градината и се качихме в колата. Нощта отдавна бе настъпила и щом потеглихме из криволичещите улици на елегантния квартал, сякаш единствено бях чакала този момент, аз тихо заплаках. Дори сама не знаех за какво плача, но мъката ми бе голяма. Не съм издръжлива на разочарования и през целия следобед, колкото и да се насилвах да изглеждам спокойна, те бяха сложили отпечатък върху не една от моите постъпки и думи. Докато плачех, за първи път изпитах истинска неприязън към Джино, който само и само да ме притежава, ме измами и у мен нахлуха противни и несвойствени на характера ми чувства. Помислих си, че преди винаги съм била нежна и добра, но отсега нататък нямаше да бъда такава, и това ме изпълни с отчаяние. Щеше ми се да го попитам: „Защо го направи? Как да го забравя и да не мисля повече?“, но замълчах. Сподавих риданията си и от време на време разтърсвах глава, за да капнат сълзите, както се поклаща клон, за да паднат най-зрелите плодове. Почти не усетих кога сме прекосили града. Колата спря, слязох и подадох ръка на Джино:
— Ще ти се обадя.
Той ме погледна с надежда, която премина в изненада, щом видя обляното ми в сълзи лице. Нямаше време да каже нищо, защото аз махнах с ръка за довиждане, насилих се да се усмихна и се отдалечих.