Девета глава
И така, животът ми отново закръжи в позната орбита и със същите фигури, както грейналите в празнично осветление въртележки на лунапарка, които гледах от прозореца си като дете и ми доставяха истинска радост.
На въртележките фигурите също са малко и винаги едни и същи. Под звуците на писклива, протяжна и жаловита музика пред погледа ми описваха кръгове лебедът, котаракът, автомобилът, конят, престолът, драконът и яйцето, и тъй през цялата нощ се редуваха. Също както се въртяха фигурите на моите любовници, били те мъже, които вече познавах, или непознати, които много приличаха на тях. Няколко вечери прекарах с Джачинти, който се върна от Милано с подарък — чифт копринени чорапи. После той замина и аз отново започнах да се срещам с Джино веднъж-дваж в седмицата. През останалите вечери бях с мъже, които намирах на улицата или които Джизела ми представяше. Сред тях имаше и млади, и възрастни, някои бяха симпатични и се държаха любезно с мене, имаше и противни, считаха, че съм едва ли не стока, но тъй като бях решила да не се привързвам към никого, винаги беше все същото. Срещахме се на улицата или в кафенето, понякога ходехме на вечеря, после бързахме към къщи. Затваряхме се в моята стая, правехме любов, разменяхме по някоя дума, мъжът плащаше и си отиваше, а аз влизах в голямата стая, където мама ме чакаше. Ако бях гладна, хапвах и си лягах. Рядко, ако още бе рано, излизах и отивах в града да търся друг мъж. Но се нижеха дни, в които не се срещах с никого, стоях си у дома и нищо не правех. Бях станала много мързелива, моята леност, изглежда, бе израз на глада за почивка и спокойствие, който мама също изпитваше и въобще бе присъщ на хората от нашата черга — вечно преуморените бедняци.
Често само видът на празната кутия за спестявания успяваше да ме накара да изляза от къщи и да обикалям централните улици в търсене на компания, но понякога мързелът ми надделяваше и предпочитах да взема пари назаем от Джизела или да изпратя мама да пазарува на кредит от магазините.
И все пак не мога да кажа, че този живот наистина ми е бил неприятен. Твърде скоро разбрах, че във влечението ми към Джино няма нищо особено и неповторимо, че всъщност мъжете, почти без изключение, по някаква причина ми харесват. Не знам дали това се случва на всички жени от занаята, или показва наличието на особена склонност към него, знам само, че винаги изпитвах тръпка на любопитство и очакване, която рядко биваше разочарована. У младите ми се нравеха издължените, почти юношески тела, непохватността, плахостта, гальовните погледи, свежестта на устните и косите; у зрелите мъже ми харесваха мускулестите ръце, масивността и силата, която мъжествеността наслагва по раменете, краката и корема, мъжете не са зависими от възрастта и дори като възрастни запазват привлекателността си или придобиват нов, специфичен чар. Фактът, че всеки ден сменях любовниците си, ми помогна да различавам от пръв поглед предимствата и недостатъците им с онази точна и проницателна наблюдателност, която се постига единствено с опита. Човешкото тяло за мене беше непресъхващ извор на необяснимо и безкрайно удоволствие и неведнъж съм се улавяла, че се любувам с поглед или с върха на пръстите си докосвам крайниците на моите компаньони за по една нощ, сякаш исках да ида отвъд повърхностния контакт, който ни свързваше, да открия смисъла на красивата им външност, за да си изясня защо ме привличат. Опитвах да прикривам колкото е възможно интереса си, защото тези мъже с присъщата им суета можеха да го изтълкуват превратно и да си помислят, че съм влюбена в тях. Всъщност любовта, както те я схващаха, нямаше нищо общо с моето отношение, то приличаше на почитта и вълнението, които навремето изпитвах, когато отивах в църква или извършвах определени ритуали.
Парите, които печелех, не бяха много, както би могло да се предположи. Най-вече аз никога не съумях да бъда алчна и пресметлива като Джизела. Разбира се, държах да ми се плаща, защото не ходех с мъже за забавление, но собствената ми природа ме подтикваше да се отдавам по-скоро от физическо желание, отколкото по сметка и се сещах за парите едва когато настъпеше моментът да ми платят, тоест прекалено късно. Неизменно у мене оставаше непонятната убеденост, че аз предоставям на мъжете блага, които не ми струват нищо и обикновено не се заплащат, следователно получавам парите по-скоро като подарък, и не като възнаграждение. Струваше ми се, че любовта не струва скъпо или може би никога не се плаща скъпо и с тези скромни претенции бях неспособна да определя цена, която да не изглежда произволна. Ако дадяха повече, благодарях с изключителна признателност, получех ли малко, не се чувствах ощетена и не негодувах. Едва по-късно, научена от горчивия опит, реших да подражавам на Джизела, която уговаряше сумата, преди да приеме. Но в началото все се срамувах и едва успявах да изрека цената с половин уста, болшинството мъже не я чуваха и се налагаше да повтарям.