— Знаеш ли кой е оттатък и иска да говори с тебе? Джино!
— Доведи го тук — отвърнах спокойно.
Поразочарована от лаконичността ми, тя отвори прозореца и излезе. След малко Джино влезе и моментално забелязах, че беше разстроен и ядосан. Не ме поздрави, обиколи леглото и застана пред мене; още сънена, лежах и го гледах. Той попита:
— Я слушай, онзи път случайно да си взела погрешка един предмет от тоалетката на господарката ми?
„Добре се подредих“, помислих. Направи ми впечатление, че изобщо не се чувствам виновна. Но неговото раболепие и уплаха все тъй ме дразнеха.
— Защо? — попитах.
— Изчезнала е една много скъпа пудриера, златна, с рубин… Госпожата вдигна страшен шум… Тъй като в известен смисъл вилата беше поверена на мене, те не го казват, ама аз се досещам, че ме подозират… За щастие тя едва вчера откри, една седмица откакто се върна, тъй че има вероятност да я е откраднала някоя от камериерките… Иначе да са ме обвинили, изхвърлили, арестували и знам ли какво.
Изплаших се да не би по моя вина да е уволнен някой невинен и запитах:
— На камериерките нищо ли не им направиха?
— Не — крайно нервно отвърна той. — Но идва един комисар, разпитва ни и от два дни не се живее.
Поколебах се за миг и признах:
— Аз взех пудриерата.
Джино се облещи, цялото му лице се изкриви в грозна гримаса:
— Ти си я взела? И ми го казваш така?
— А как трябва да ти го кажа?
— Но това се нарича кражба!
— Да.
Той ме изгледа и неочаквано се разбесня, може би се боеше от последиците, които постъпката ми щеше да има, или смътно се догаждаше, че приписвам отговорността за кражбата главно на него.
— Я ми кажи… какво ти става? А, затова значи искаше да отидем в стаята на госпожата, сега разбирам… Но аз, мила моя, нямам нищо общо. Щом искаш да крадеш, правѝ го където щеш, изобщо не ме интересува, но не и в дома, където работя… Крадла! Горко ми, ако се бях оженил за тебе, щях да се оженя за крадла.
Оставих го да си излее душата, като го наблюдавах внимателно. Бях поразена, че толкова време съм го мислила за съвършен. И още как! Накрая, когато реших, че е изчерпал упреците си, казах:
— Защо се ядосваш толкова, Джино? Никой не те обвинява, че си я откраднал… Ще поговорят още няколко дни, после няма и да си спомнят… Господарката ти кой знае колко пудриери има.
— Но ти защо я открадна? — попита.
Беше ясно, че иска да чуе онова, което смътно предполагаше. Отговорих:
— Така.
— „Така“ не е отговор.
— Щом наистина искаш да знаеш — спокойно рекох, — откраднах я не защото имах желание или нужда, а защото вече мога и да крада.
— Какво искаш да кажеш? — започна той.
Не го оставих да довърши:
— Сега ходя вечер по улиците, търся си някой мъж, водя го тук и после той ми плаща… Щом правя това, мога и да крада, нали?
Джино разбра и реакцията му беше типична за него:
— И това правиш! Добре… Наистина, горко ми, ако се бях оженил за тебе!
— Не го правех преди — казах, — но откакто научих, че имаш съпруга и дете, започнах.
През цялото време той беше очаквал тази фраза и с готовност отвърна:
— Не, мила моя, недей да хвърляш сега вината върху мене. Проститутка и крадла става само жена, която иска.
— Види се, че без да знам, съм била такава — отговорих, — а ти ми даде повода да се захвана.
Моето спокойствие го убеди, че нищо няма да постигне, и той смени тактиката:
— Хм… онова, което си или което правиш, не ме засяга, но трябва да ми дадеш пудриерата. Бездруго рано или късно ще си загубя мястото. Трябва да ми я дадеш, а аз ще се престоря, че съм я намерил… Знам ли къде… В градината.
Аз отговорих:
— Защо не каза преди? Щом заради мене може да си загубиш мястото, моля, вземи я. Там, в първото чекмедже на гардероба е.
С облекчение той бързо отиде до гардероба, отвори чекмеджето, взе пудриерата и я пъхна в джоба си. После вече ме загледа с променен поглед, в който, струва ми се, се четяха някакво угризение и желание за помирение. Но по очите му личеше, че няма смелост да преодолее неловката ситуация.