Действително, той не беше като останалите мъже, имам предвид, че у него имаше нещо кошмарно. Вечерта, когато се срещнахме, след като в напрегнато и смущаващо мълчание се нахранихме в ресторанта и отидохме вкъщи, той ме помоли от игла до конец, без да пропусна някоя подробност, да му разкажа какво е станало от деня на излета във Витербо до скъсването ми с Джино.
— Защо толкова те интересува? — попитах изненадана.
— Така — отговори той, — без причина… Но на тебе какво ще ти стане? Не мисли за мене, разказвай.
— А, за мене… — вдигайки рамене, отвърнах, — но щом ще ти е приятно…
Подробно, както бе пожелал, му разказах всичко, което беше се случило след екскурзията: как се обясних с Джино, как последвах съветите на Джизела, как се срещнах с Джачинти. И аз не знам защо, премълчах само за пудриерата, навярно за да не го поставя в неудобно положение, имайки предвид професията му на полицай. Астарита ми зададе много въпроси, най-вече за срещата с Джачинти. Изглеждаше ненаситен за подробности, сякаш по-скоро искаше не да разбере нещата, а да ги види и докосне, изобщо да участва в тях. Не знам колко пъти ме прекъсна с въпросите: „И ти какво направи?“ или „А той какво направи?“. Когато свърших, ме прегърна и изфъфли:
— Аз съм виновен за всичко.
— Не — отвърнах поотегчена, — никой не е виновен.
— Аз съм виновен, аз те опропастих. Ако не бях постъпил така във Витербо, всичко щеше да е различно.
— Сега наистина грешиш — оживено отвърнах. — Ако някой е виновен, това е Джино, а ти нямаш нищо общо… Ти, драги мой, във Витербо искаше насила да ме имаш, а постигнатите по този начин неща са без значение. Ако Джино не ме беше мамил, щях да се омъжа за него, да му призная и всичко щеше да бъде наред, като че ли никога не съм те познавала.
— Не, аз съм виновен… Привидно може да е Джино, но всъщност виновникът съм аз.
По моя преценка Астарита беше изключително привлечен от идеята за вината, но не защото го гризеше съвестта, а напротив, доставяше му удоволствие да мисли, че ме е покварил и съсипал. „Доставяше удоволствие“ е твърде меко казано, по-точно го възбуждаше и навярно главно в това се коренеше страстта му към мене. Разбрах го по-късно, когато ми направи впечатление, че често при нашите срещи той настояваше подробно да му разказвам какво е ставало между мене и случайните ми любовници. По време на тези разкази вълнението, напрегнатостта и вниманието, които се четяха по лицето му, ме смущаваха и изпълваха със срам. После Астарита се хвърляше върху мене и докато ме обладаваше, унесено и страстно повтаряше оскърбителни, цинични и неприлични думи, които не желая да цитирам и които биха се видели обидни даже на най-покварената жена. Никога не можах да проумея как това странно поведение се съгласуваше с обожанието му към мене, аз смятам за невъзможно да обичаш една жена и същевременно да не я уважаваш, ала у Астарита любовта и жестокостта, изглежда, се сливаха и всяка от тях придаваше на другата от колорита и силата си. Понякога си мислех, че особената наслада, с която си въобразяваше, че съм пропаднала по негова вина, се дължи на работата му в политическата полиция, която, както разбрах, се състоеше именно в търсене на слабото място на арестуваните, в обезверяването им, за да бъдат завинаги пречупени. Той сам ми каза, не помня по какъв повод, че винаги когато успявал да накара да проговори някой от тях, изпитвал особено, почти физическо удоволствие, подобно на любовното обладаване: „Обвиняемият е като жена — обясняваше, — докато се съпротивлява, е с вдигната глава, но отстъпи ли веднъж, става парцал и можеш да го използваш когато и както искаш.“ Но допускам, че е по-вероятно удоволствието от жестокостта да му бе вродено и именно защото характерът му беше такъв, е избрал тази професия.